Имението на Фарнъм

Автор: Робърт Хайнлайн
Издател: Сиела
Година: 2008

За мен книгите на Хайнлайн са 2 вида: велики и незапомнящи се. Тази е от вторите.
Вдъхновена от стреса по времето на Карибската криза и страха от ядрена война, историята се отплесва и в края на краищата нито е постапокалиптична, нито алтерантивно-историческа. Идеята за черните, наследили света след гибелта на Северното полукълбо не е нелогична, но пък цялата японско-китайска култура на феодални имения и обяснението, че се практикува модифициран ислям успоредно с ежедневен канибализъм, никак не успяха да ми се свържат.

Харесах:
нито едно правителство до сега не е успяло да отмени законите на природата, въпреки че непрекъснато опитват
***
Ако възможностите не са равни, то най-добре да си на върха!

Последната битка

Автор: Роман Злотников
Издател: Лира Принт
Година: 2008

Последната и най-добра книга за Грон. Почти до края Злотников спазва най-добрите традиции на приключенския роман, забърквайки интриги и контраинтриги, вярност, чест, измяна, манипулация, любов, малоумие. Накрая разбира се не издържа на изкушението да изкара армия от пустинни войни, чакащи Преродения дракон, пардон, Променения (200 000 примитивни конни войни накуп, ехаа!), вкара Грон в контакт с абсолютно непозната технология и той моменталически я грокна и хакна, но най-хубавото е, че успя да го засили към следващата люспа на Змията (и сега Казимир "Грон" Пушкевич подобно на герой на Фармър поема на странстване през световете, за да открие кой ги е направил и подобно на Коен Варварина да му се реваншира за стореното).
Бива, ама патетиката ми е в повече, или пък аз съм поостарял.
В редакцията има какво да се желае - най-набивашото се на очи е, че един второстепенен герой ту е Кремъка, ту Кремен. Отделно ГРУ означава Главно Разузнавателно Управление (на РККА), а не Държавно (государствено). Както и да е.

Харесах:
...другите ги оценяваме сравнително спокойно и горе-долу безпристрасно, а собствените си деца ги гледаме през призмата на любовта и надеждата. И влагаме в тях всички нереализирани надежди и мечти.
***
по-добре да си жив параноик, отколкото безгрижен мъртвец

Звездната сянка

Автор:  Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008

Сергей Лукяненко има странната дарба да ми показва вече прочетени и обмисляни от мен идеи от нов и неочакван ъгъл. Доброто му е, че не се опитва да ми "даде" своите виждания, а ме кара отново да се замисля и да преоценя стари виждания. Полезно занимание.

Във втората част на историята Лукяненко използва познатата фабула от "Обитаемия остров" на братя Стругатски плюс нещичко от "Светът на Реката" на Фармър. Хареса ми. Особено забавен беще епизода с първата планета на Сянката, на която хората-технократи бяха вкопчени в безкрайна война с немашнна еко-цивилизация на адаптирани хора (абе Лукяненко никога не е крил, че черпи вдъхновение от компютърните игри, в тоя период май е играл StarCraft). Преминаванията/прераждания в различните светове на Сянката ми хареса - шанс за всеки да попадне където ИСКА, за да може да се наиграе на воля, докато узрее за следващото ниво на развитие. Адски примамлива идея. Историята за Келос (Плай дорсай!) и Кристалния алианс е преработена в серията "Звезден лабиринт".

Сериозната част беше в последните 50 страници, когато трябваше да се предложи и извърши избор на бъдеще за Земята. Развръзката беше добра - доволно спорна и "грапава", за да не оставя остатъчен вкус на захарен памук, а да предизвика няколко "преигравания" в главата ми. Подобно на края на "Бръмбар в мравуняка" всеки вариант беше добър, но не и единствено правилен. При все това приемането на Земята сред силните раси си остава пресилено за мен.

Както всички книги на Лукяненко и тази е тъжна и самокритична. Много елегантно беше решението на проблема с изкуствения интелект - просто да накараш ИИ да се мисли за свободен (и единствено реален във Вселената) ПРЕДИ да се е самоосъсъзнал (и евентуално освободил). Изненада ме отношението към децата (особено в сравнение със "Звезден лабиринт"). Ако той е отнася към своите както проповядва в тази книга, то неговите са късметлии.

Харесах:

Ние гледаме света през очила с дебели криви стъкла, които са ни сложили в детството. Тези очила са възпитанието, културата, манталитета.

***

Последната дума винаги остава за онзи, чиито ръце не са завързани.

***

Тръгнахме да търсим другите, преди да сме намерили себе си.

***

Да се вършат глупости не е престъпление. Но да не се довеждат до край е вече престъпно!

***

Ти не си съвсем свой и не си съвсем чужд.

***

Строго зададения вектор може да бъде тактически печеливш, но стратегически рано или късно е обречен на провал.

***

оръжието прибрано за по-сигурно и изясняване на отношенията с юмруци

***

Нали има един такъв безпоаден наркотик - любовта.

***

Пред мен стоеше чудовищно същество - орангутан, свърнал по време на еволюцията си в посока на крокодилите...

***

Доброволно робство и принудителна свобода.

***

Ние отдавна сме се научили да постъпваме не така, както ни се иска, а така, както трябва - и в това сме намерили истинската си свобода.

***

Не бива да вярвам, че по-старите поколения са по-мъдри, не бива да вярвам, че по-младите поколения са непредубедени.

***

Винаги е трудно да убиеш нечия чужда мечта. Особено ако е била и твоя... в някаква степен.

***

винаги ли обичаме само това, от което се нуждаем ?

Здрач

Автор: Дмитрий Глуховски
Издател: Сиела
Година: 2008

Анотацията на книгата беше обещаваща. Самата книга - изключително трудна за четене, идеята неособено оригинална. Не знам дали автора наистина си е мерил амбицията с Дан Браун и Стивън Кинг, но е далече и от двамата.
Загадката на рухването на цивилизацията на маите привлича много автори на какви ли не спекулации. Теорията на Глуховски (ако е негова собствена) за раса, дотолкова вярваща в предопределението, че когато е дошъл предречения свършек на света е зарязала сама градовете и кулурата си и е отишла да измира в джунглата е меко казано странна. А добавката е, че света на разказвача се намира в главата на умиращ от рак старец, като всички нелепи събития са резултат от морфина. Солипсизмът е великолепна идея, която дава простор за доста размисли, но тази книга не ми допадна като разработка ("Звезден лабиринт" на Лукяненко беше доста по-добра и ненатрапчива).
Бих прочел и "Метро 2033" за да си изградя някаква по-пълна предства за Глуховски, но за момента не съм очарован.

Харесах:
Който няма постоянна работа, той няма нужда да се оправдава пред работодателя си заради отсъствията си по болест, а значи - няма и сериозна причина да ходи на лекар.
***
Названията на блюдата ласкаеха окото, а цените не разваляха приятното впечатление.
***
Знанието е присъда.
***
гримирани старици изглеждат зле на пропагандни плакати
***
състоянието на душата не може да бъде запазено в формалин

Крос

Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Хермес
Година: 2008

Повече от година не бях чел нищо от серията за Алекс Крос, така че подходих с ентусиазъм към тази книга. Лошо - или Патерсън вече се е "изтъркал", или аз съм претръпнал. Книгата си беше поредното добро криминале, но не предизвика тръпката от четенето на "Големия лош вълк", "Целуни момичетата", "Танцът на Невестулката" и "Теменужките са сини".
Алекс Крос най-сетне напуска ФБР и естествено веднага се оказва забъркан в разследване на поредния сериен убиец и изнасилвач, който е и топ-килър на мафията. Касапина би трябвало да предизвиква ужас с навика си да транжира и обезобразява жертвите, но прекалено скоро изгледах серията филими "Убийствен пъзел" (Saw), така че не ме впечатли. Почва да ми става досадна непрекъснатата поредица изключителни жени от негърското гето, които преминават през живота на Крос и се оттеглят нейде. А историята за разследването на старото убийство на жената на Крос пък вече беше съвсем клише.

Харесах:
Пази се от гнева на търпеливия.
***
Мога да се променя. Но много пъти съм се лъгал в това.
***
животът е това, което ти се случва, докато си твърде зает да кроиш планове

Призракът на Сталин

Автор: Мартин Крус Смит
Издател: Прозорец
Година: 2008

"Паркът Горки" ми беше оставил отлични впечатления от автора. Този роман ги потвърди. Криминалната интрига е на много добро ниво, а стилът - "черен роман" от класа.
Историята забърква един упорит следовател с група бивши спецназовци - "герои" от касапницата в Чечения. Не липсва нищо - предателства, корупция, задкулисни игрички в Кремъл, военни престъпления, убийства, масови гробове от Втората световна, съспенс, трупове, американски PR-манипулатори, любовен триъгълник. Но всъщност разказът е само и единствено за Аркадий Ренко - следовател с провалена кариера и опостушен личен живот, който упорито отказва да бъде нещо различно от самия себе си.
Авторът ме изнедава с познанията си за оръжия.
Само мога да се надявам, че и останалите няколко книги ще излязат в обозримо бъдеще.
Докато четях последните 50 страници в главата ми упорито се въртеше I walk alone на Таря Турунен.

Харесах:
В Москва където и да забиеш кирката, току-виж изскочило нещо неприятно.
***
чудесата стават само по заповед отгоре
***
Тъничкият лъч на фенерчето пълзеше по пода като струйка надежда по дъното на кладенец.
***
В някои ситуации пистолетът вместо в помощник се превръща в проблем. Чудите се, безпокоите се дали да го вадите или не, кога да го използвате и как. И вместо вие той ви управлява.
***
при такава силна комбинация на патриотизъм с домашно правен алкохол току-виж Сталин се появил наистина

Изабел

Автор: Гай Гавриел Кай
Издател: Лира Принт
Година: 2008

Най-хубавата книга на Кай, която съм чел до сега. Този автор е уникален - историите му не са новаторски, нито има някакво особено действие в тях, но за сметка на това направо окупират вниманието ми.
Историята на многократно прераждащия се любовен триъгълник не е толкова впечатляваща (Кай се е изхитрил да направи само намеци към най-драматичните епизоди от историята на френската област Прованс, но почти без да определя точните роли на участниците в продължение на 2 600 години). Впечатляващи са образите на героите, особено тези на преродените Изабел (фаталната жена в най-буквалния смисъл на това понятие), Кадел (харизматичният боен вожд) и Фелан (прагматичният интровертен чужденец), които са изградени от гледната точка на страничния наблюдател Нед Маринър (хм, дали Кай осъзнато е използвал парадокса на шрьодингеровата котка). Развръзката също бе очаквана, което не я прави по-малко въздействаща (особено начина, по който Кадел и Фелан слизаха от сцената - последният инстинктивен порив топлина срещу студена реплика и обмислено действие за следтова).
Дискографиите на Nightwish и Within Temptation на random прекрасно ми допълниха усещането от книгата.
В тази история участват двама герои от трилогията "Гобленът на Фионавар", макар че книгата спокойно се чете и отделно. Приятна изненада беше саркастичничт хумор на канадците от наше време. Бях останал с впечатление, че Кай умее да придава на героите си само сурово-меланхоличен характер.

Харесах:
хобитка със светломер
***
Хората вършат чудесни неща поради много сложни причини.
***
Гневът, с който живееше, страхът, тъп като болка, твърд, като мазол в сърцето.
***
онова, което се връща, не е същото като отнетото
***
Човек задава много въпроси в живота си, но не получава същия брой отговори.

Камуфлаж

Автор: Джо Холдеман
Издател: Бард
Година: 2008

Интересна книга. Според мен Холдеман е обмислил основно историята на измечнивия (извънземно същество, безсмъртно и променящо свободно формата, масата и материята си, живеещо на Земята около 1 000 000 години), а в последствие е добавил хамелеона (още един безсмъртeн преобразяващ се, по-бърз, но с възможност да бъде само мъж). Разликата в двете нишки е огромна - хамелеона е поредния социопат, забавляващ се както си иска, а изменчивия е бързоочовечаващ се индивид с неподправен интерес към всичко.
Установих, че книгата ме поттиква към адски много размисли без да дава отговори, а това е признак на високо качество.

Харесах:
ароматна самоанска проститутка
***
...чукал си извънземна. Това може да е незаконно на Самоа.
***
отново заедно за първи път
***
В момента само законите и обичаите ни спират да се заемем със собствената си еволюция.

Битката за Ориса

Автор: Алън Кол & Крис Бънч
Издател: Бард
Година: 2008

След 13 години чакане най-накрая дочаках втората книга за приключенията на семейство Антеро. Никак не е зле книгата, а през '95-та определено щеше да ме изкефи.
Този път приключението е на Рейли Антеро - командир на Маранонската гвардия (съставена изцяло от жени с изявен хомосексуален уклон). След войната с Ликантия (беше неизбежна, както се разбра в "Далечно царство") нейната част е изпратена да преследва последния оцелял властелин, с тайната надежда да не се завърнат. От там насетне стилът на Кол&Бънч е познат: лошите стават все по-силни, тъпите все по малоумни, а добрите все по-малко. Краят е предвидим - Антеро печели в последния момент по неведом начин.
Израдвах се на книгата отчаси заради детските спомени, отчасти от облекчение, че за разлика от западащото качество на книгите за Стен тук все още има добро ниво. Малко в повече ми идваше феминизма на двамата автори - аз също вярвам, че човек трябва да се оценява според способностите му, а не според даденостите (включително половата принадлеждност и сексуалните предпочитания), но пък афиширането на този възглед през 5 страници ми доскучава.

Харесах:
не съм виждала, нито чувала красиво лице да е спряло върха на насочено копие
***
не ставаш за командир, ако не си готов да отидеш там, където пращаш подчинените си
***
На героите мястото им е в гроба. Само там са в безопасност от себе си и своите почитатели.
***
да проследиш мечката до бърлогата й не е същото като да проснеш кожата й пред камината
***
Мен ме интересува само едно - да стана богат и да умра стар.
***
понякога се налага да излъжеш, за да постъпиш почтено
***
Войната е работа като всяка друга и трябва да се върши възможно най-бързо и ефикасно.
***
ако всичко върви според според първоначалния ти план, значи те чака засада
***
Никой никога не подлага на съмнение думите на войник, който обяснява глупостите си с алкохол.

Книгата на демоните

Автор: Доналд Тайсън
Издател: Еднорог
Година: 1998

Книгата има претенцията да е описание на предполагаемо окултно приключение на Джон Дий - приближен на кралица Елизабет учен и магьосник. За съжаление - поредната неубедително развита история за черни магове, таен ореден на Хермес, еврейски кабалисти и йезуити.
Доста съм разочарован.

Харесах:
Английските моряци често губят крайниците си. Това не ги прави по-лоши хора.

Тъмната страна: Затъмнение

Автор: Веселин Бурков
Издател: Буквите
Година: 2007

Страшно харесах книгата. Амбициозен проект, в който се преплитат историческа мистификация, шпионски трилър (с доста екшън), финансови машинации, наивен патриотизъм, мистика и паранормални феномени. Както се казва: Ухааа!
Книгата има нужда от намесата на професионален редактор и спокойно може да се кандидатира за издаване по света и място в списъците с бестселърите. Надявам се другите части да са също толкова интересни и още повече се надявам да бъдат издадени.
Все пак не мога да се сдържа да не отправя някоя и друга критика:
Още в началото има обширен пасаж на английски. Тъй като сме франкофонска държава с новини по националната телевизия на турски, можеше да се сложи един превод на руски под черта.
Недомислици в името на динамичното звучене, например един от героите скача от леглото, облича се и стига до сграда на 30 километра оттам за по-малко от 5 минути - дори да приема, че посоченото време се отнася само за шофирането, пак излиза, че Поршето се движи с около 360 км/час средна скорост, а това предполага че вдига поне 400.
Прекалено много запасняци от специални части на армии от бившия соц-лагер, при това все където трябва и във великолепна форма. Все пак се загатва за намеси свише, така че би могло да мине.
Лондонската полиция не е подчинена на кмета и английските полицаи надали си насрочват среща за разпит на заподозрени по квартални кафенета.
Бих могъл да мрънкам още доста, но както казах - редактор си требе и това е. Отделно в средата на книгата диалозите изтъпяват, а действието влиза в шаблоните на шпионските романи, пък и Стивън Кинг отдавна написа в "Кери" историята за девственото момиче с психически проблеми и паранормални способности.

Почти се просълзих на сцената, в която ченгето си хвърли рапорта за напускане в лицето на министъра на вътрешните работи като отказ да работи под командата на агенти на ЦРУ в България. Честно - искам да вервам, че в службите за сигурност наистина се намират такива хора.
Замислям се какъв резултат би дала една доработка на книгата от Андрея Илиев?

Харесах:
той и друг път бе ставал свидетел на влиянието, което многото лесни пари оказваха върху инак разумни и добри хора

Далече, много далече от Рая

Автор: Г. Ф. Стоилов
Издател: Буквите
Година: 2008

След препоръка на Иван Богданов взех този сборник и освен това се захванах да го прочета. (Извинявай още веднъж, Иване, но предпочитам да си купувам дори и книгите, които мога да получа като подарък. Знам, че си е чисто символично, но все пак се опитвам да подпомагам до колкото мога издателите.)
Направи впечатление, че това е поредната родна книга с незабележима корица, която при вглеждане се оказва всъщност много добра. За съжаление това не оправдава неизчистените правописни грешки и работни съкращения.

• "Далече, много далече от рая" - поредният разказ за унищожението на земята от космически катаклизъм и възраждане на някакъв живот благодарение на предсмъртния напън на човешкия гений. Нямам идея как астрономите могат да наблюдават въдействието на комсическа вълна, движеща се по-бързо от светлината. Отделно описаният катаклизъм предполага цял гeологически период за преминаване към ново състояние, а 1200 години ми се виждат крайно недостатъчно.
• "Нещо, което не е твое" - пак познатото масово измиране следствие на причинен от човека катаклизъм и свят на шепа хора, живеещи основно във виртуална реалност (по нещо ми напомня едовременно за "Градът" на Клифърд Саймък и "Краят на дъгата" на Върнър Виндж). Потискащата атмосфера пасна добре на настроението ми в момента. За моя изненада краят беше като изваден от "Червей под есенен вятър" на Любомир Николов.
• "Еволюция" - поредния изкуствен интелект, самопробудил се и решил да се скатае от господарите/хората. Биваше, до момента с пси-енергията, извличана от пленен човек като основа за душа.
• "Сянката на страха" - добър разказ с умерен военен екшън, а цялостната картина предизвика в мен усещане като от картините на Гигер. Историята за същества, хранещи и размножаващи се от нашия страх вече е доволно изтъркана.
• "Когато тъгуват звездите" - поредната уестърн-трагедия, пренесена в космически декори. Все пак разкаът за командоса, намерил превърнатите в андроидна секс-кукла останки на жена си, е може би най-добрия, само мелодраматичното взривяване на кораба накрая ми беше в повече.

Като цяло - не лош сборник със стегнати разкази, но без да е нещо особено като стил и изцяло лишен от оригинални идеи. От друга страна - ако няма средна маса няма как да изпъкват добрите и да се отличават слабите автори.

Харесах:
музика, която стотици години се слуша, но винаги има какво да се чуе

Клубът Данте

Автор: Матю Пърл
Издател: ЕРА
Година: 2003

Криминална загадка, в която побъркан убиец е издирван от група известни американски поети от Бостън. Действието се завива в средата на XIX-ти век, няколко по-малко от година след края на Гражданската война в САЩ. Действието се върти около първият американски превод на "Божествена комедия" на Данте. Ръководителят на университета в Харвард води подмолни действия с цел осуети издаването му в САЩ, считайки го за извор на непоходящи концепции и чуждестранно влияние. Превъртял ветеран от войната започва да избива замесените. Разбира се, в събитията взима дейно участие първият мулат - полицай в Бостън (и пак разбира се - герой от негърския полк на Масачусетс).
Книгата изобилства от прекалено очаквани заклеймявания на консервативната протестантска религия и расизма, което заедно с тромавия стил на писане са основните недостъци на книгата. Освен това не разбрах какво толкова е важното на този превод на Данте, като вече е имало няколко други (напълно достъпни в САЩ), само че направени и издадени във Великобритания. Дори и днес се счита, че и от двете страни на Атлантика се говори един и същ език.

Харесах:
разбираше живота от толкова много перспективи, че можеше с лекота да лавира в дадена ситуация
***
Само недостъчно интелигентните можеха да бъдат наистина храбри.
***
Домашната котка не е отговорът, когато човек иска бенгалски тигър!
***
Ангелите пишат, но дяволите печатат.
***
Никога не харесваме миризмата на собствените си пороцив други хора.

2012 Война за душите

Автор: Уитли Стрийбър
Издател: Бард
Година: 2008

Началото на романа ме накара да предположа, че Стрийбър е прекарал целия си живот в Айова, Небраска, Уайоминг или някое друго средище на хамериканската култура и изкуство, където географските карти стигат до далечните обитаеми земи на Източното и Западното крайбрежие а отвъд тях стои изчерпателния надпис "Там има комунисти". Всъщност се оказа, че действието се развива в паралелен на нашия свят. Появи се сюжетната линия с писател в нашия свят, обсебен от историята развиваща се в паралелните светове и изливащата се без той да може да контролира ситуацията. Аналогията с "Тъмната половина" и "Тъмната Кула" на Стивън Кинг ме обнадежди сериозно.
А после историята се превърна в някаква мешавица от библейския Апокалипсис и серията "Черити" на Вофганг Холбайн, само по-скучна, плитка и объркана. Изобилства от нелогични скокове в повествованието и лочигески дупки в историята. Като капак е "украсявана" с индиректни нападки към явно неприятни на автора личности, силно неизвестни у нас. Книгата дори не може да бъде окачествена като тъпа, тя е уникално безсмислена.
Определено не разбирам как Бард изобщо се занимават с издаването Стрийбър. В сравнение с него родния Христо Пощаков е титан на фантастиката.

Тунели

Автор: Родерик Гордън, Брайън Уилис
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008

Странна книга като цяло. Очаквах нещо подобно на "Нищо никъде никой" на Нийл Геймън или "Свят по покривите" на Кристофър Фаулър, а се оказа по-скоро като поредицата за Артемис Фоул на Оуен Колфър. Първите 2/3 си е детска книга, а в последната 1/3 историята рязко загрубява с всяка следваща страница. В един момент имах чувството, че единият автор е писал детско-юношески роман, а другия е искал да го направи трилър.
Идеята за култура, преплетена с нашата и все пак отделна не е нова (аз отдавна съм се убедил, че дори не трябва да е скрита - субкултурите в големите градове съжителстват една до друга, а реално са почти непресичащи се и доста непознати една на друга). Подземните светове са привлекателна идея поне от времето на "Изгубения свят" на Артър Конан Дойл. Все пак авторите са успели да развият една интересна вариация - през викторианската епоха група хора изграждат подземна колония в покрайнините на Лондон и слизат да живеят в нея, запазвайки конспиративна връзка с повърхността и ревниво бранейки тайната на съществуването си. До тук - добре, обаче се вкарват и необяснени в този том елементи: колонистите масово са албиноси; сред тях властта е в ръцете на стиксовете - елитарна, безмилостна и много по-древна група подземници с няесен произход; под земята е имало и доста по-древни поселища, ифнормацията за които е загубена (или заличена); в дълбините имя дявол знае какво, но колонистите се страхуват да ходят там.
Че ще има или би трябвало да има продължение е ясно, само не съм решил за себе си дали бих го чел. От друга страна, рядко зарязвам започната поредица.

Дирдирите. Пнумите

Автор: Джак Ванс
Издател: Бард
Година: 2008

Приятно написана поредица. Всеки следващ роман е по-добър от предния. Въпреки това е далеч от най-доброто във фантастиката или приключенските романи. Главният герой е прекалено непобедим и адаптивен, а чуждоземните раси са му прекалено удобни противници като физика, психика, обичаи.
Джак Ванс от самото начало прави няколко самоволни допускания без никаква обосновка, което пък мен лично ме дразни. Основното - хората са докарани на планетата Тчай и са се приспособили към нея без сериозни проблеми (планетата има не 1, а 2 луни, никакви данни за гравитацията, състава на амтосферата или почвата) и дори нямат проблеми с изхранването - комай всичко на тази планета е годно за ядене от хора. От друга страна хората са годни за ядене от една чуждоземна раса - дирдирите, която пък е от съвсем друго кьоше на галактиката. Второто, което ме подразни, е повторенета няколко пъти история за войната между старите и сините часки, които докарали на планетата зелените като ударна сила. Добре де, коя страна ги е докарала, като зелените нападат абсолютно всички различни от тях (като добавка коренно се различават като начин на живот и поведение от другите 2 вида часки)?
Въпреки тези "грапавини" романите са четивни. Краят на поредицата беше странно претупан, сякаш автора е изпускал срока за предаване или пък му е писнало от тази история.
Интересна беше идеята за расата на пнумите, която предпочита да наблюдава останалите и да колекционира историята им в течение на милиони години.

Харесах:
не бих казал, че мечтите ми са разбити само защото нямам мечти

Градът на часките. Слуги на уонките

Автор: Джак Ванс
Издател: Бард
Година: 2008

Бард обявяват книгата за класическа приключенска научна фантастика. Е, щом така го виждат - ОК. Според мен е само приключенска и до някъде фантастика, но определено не и научна.
Първият роман не ме впечатли - здраво залягане над клишето, нямаше нищо по-различно от старата серия за Джон Картър в марсианския Барсум (абе имаше по нещо сходно и с "Тарнсмен на Гор"). Дори и местните извънземни диваци живеят в степ и са грамадни зеленокожи.
Вторият роман по-бива - Ванс вкарва малко по-интересен сюжет, а персонажите са снабдени със собствени характери, вместо бегло скицирани черти. Почти се бях притеснил, че и тук главния герой (претърпял катастрофа земен разузнавач) ще влачи през цялото повествование прекрасната местна принцеса (която надлежно спаси и свали още в началната 1/4 на първия роман), но Ванс нарушава клишето и по доста елегантен начин я самоубива.
Сега очаквам в следващата двойка романи да развие все така четивно историята и ако може, да спести триумфалното обединение на човеците на далчната планета и победата на демокрацията и човешката раса над несправедливостта и извънземните. Ако меже, де...

Трупащият тъга

Автор: Георгий Вайнер
Издател: Атика
Година: 2000

Не знам как съм изпуснал тази книга преди години. Братя Вайнер са ми любими почти колкото братя Стругатски. Техният роман "Избягвайте по пътищатата прегазените котки и кучета" навремето беше първото четиво, успяло да ме накара да се усъмня в цялата едиствено честна и справедлива социалстическа система, въпреки че бях хлапе. В техните книги липсва показния героизъм и бляскава реторика, за сметка на това криминалните загадки са на високо ниво, а персонажите изглеждат реални хора.
Тази книга е писана само от единия брат във времената на най-дивото преразпределение на благата на Русия. В книгата има всичко - стара любов, старо престъпление и старо приятелство, корупция, предателства, разочарования, идеализъм, екшън, драма, трагедия, при това добре балансирано.
Искрено се надявам, че Атика пак ще се престрашат да издадат Вайнер. Хубаво е сред морето новоизгрели съставители на бестселъри да има и по някой динозвър - стар, голям и готин.

Харесах:
Вярност до гроба - за смях на дявола и Бога.
***
жените са глупачки не зашото са глупави, а зашото са жени
***
Ти си милиардер, а аз от много, много отдавна все още не съм такъв...
***
поваления от седлото мускетар е само един кривокрак войник в пехотински строй
***
Скучният обяд ще се превърне в празничен помен!
***
негрите са били бити с пръчки по главите, китайците - по петите, а нас са ни били по душата

Господарят на времето

Автор: Кейлъб Кар
Издател: Обсидиан
Година: 2001

Бях забравил "Робюр завоевателя" на Жул Верн, добре че Кар ми го припомни с този "римейк". Технологичната обосновка е сходна с тази на Жул Верн - яко се мотаят необясними и необяснени магитни полета и релсови оръжия (май че става дум за електро-магнитни ускорители), вълшебния кораб на наш'те освен че е странен и нефунционален дизайн, е оптически и сензорно невидим, може да лети със свръхзвукова скорост в стратосферата, да се гмурка дълбоко в океана, да лети под обхвата на радарите, а и има стилен интериор с ламперия и мрамор. Все пак си има и хамерикански привкус от комиските на Марвел - свръхбогат инвалид и свръхкрасивата му сетра, и двамата анархистки настроени, жертви на генна манипулация, превърнала ги в гении. Интерсните неща са няколко - книгата е писана през 2000-та, говори се за фалшифицирани доказателства за убийството на американски президент, в резултат от което нападат Афганистан през 2024. Е, не е познал много автора, както и за всепомитащата финансовата криза през 2007 или за подновяването на войните на Балканите (през 2011, все пак има шанс), въпреки това е притеснително близо до истината. А според прогнозите му - тепърва ще се влошават нещата (това пък не би изненадало никого). Идеите, че виждаме света какъвто ни го показват, а не какъвто е, никак не са нови или нито пък оригинални. Някои от футуристичните оръжия са излези направо т филма "Заличителя", което не ги прави по-малко несериозни.
Книгата е непретенциозно написана и служи за опаковна на идеята, че общественото мнение по света се манипулира безогледно от корпорации и правителства. Накрая в стил deu ex machina чрез темпорален скок и необяснима намеса в миналото света става едно по-добро място. Остава само да повярваш, защото блаженни са верующите и тяхно е царството небесно.

Харесах:
информацията не е знание
***
технопараноя
***
нашия свят се стрми не към успех, а към богтство

Вампирът

Автор: Том Холанд
Издател: Еднорог
Година: 1998

Много трудно прочетох тази книга. Тя е някаква смесица от старомодния стил на "Дракула" и меланхоличната история от "Интервю с вампир", но доста класи под тях. Иначе има хляб в идеята лорд Байрон да се е преърнал във вампир по време на пътешествията си в далчения див Изток (Гърция от началото на XIX-ти век).
За съжалаение, автора не само не е успял да разкаже интересно историята, а и не си е писал дори домашното - албанците, които са турци; револвера в ръката на Байрон през 1810; непрестанния вампирси празник във Венеция. Отделно или автора, или преводача е омазал нещата - излиза, че в Гърция на вампирите им викат върколаци. Съвсем отделен е въпроса в гръцкия фолклор как стоят нещата.
Определено съм разочарован.

Харесах:
Английската зима - свършва през юни, а започва през юли.
***
Онзи никаквец не знае ли, че разбойникът живее заради едната си чест, така както свещеникът - заради златото и похотта?

Вихърът на Жътваря

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2008

Май че този том ми хареса най-много до сега. Ериксън най-накрая докара някаква част от действието до нещо, подобно на завършек (на тази част, разбира се). И не започна нови сюжетни линии (аз усетих колко много от старите съм забравил за 1 година).
От една страна много ми хареса кампанията на Ловците на кости срещу Ледерийската империя, от друга страна - аре стига де, 1000 морски пехотинци разделени на диверсионни взводове мачкаха на поразия всяка заклещила ги част без оглед на нейния размер. Ериксън прекалява с вярата в американската, пардон, малазанската бойна мощ.
Малко богове бяха разкарани от сцената, което е добре - и без това е пълна мешавица.
Историята на Червената маска ме заинтригува с това, че остана неразказана. Подозирам, че пак ще се сблъскам с нея.
Ериксън упорито продължава да крие каква е ролята на Малазанската империя в сюжета. Тавори Паран действа по план, известен само на нея, първоначалната бригада на Келанвед и Танцьора си е жива и здрава в дълбока нелегалност, чакам да разбера кой всъщност е Уискиджак и къде вилнее начело на възнесените Подпалвачи на мостове.
Малко не ми допадна как беше развита историята на Техол Бедикт. Ще е добре, ако с този том се приключи.
Както и да е - въпросите са много, за сметка на това ясните отговори не достигат. И това е най-големия чар на поредицата.

Харесах:
-Сенкотрон, какво е адвокати?
-Професия, посветена на изопачаването на законите с цел облагодетелстване... Когато бях император, мислех да ги изколя всичките.
-И защо не го направи?...
-Имперският адвокат каза, че ще е ужасна грешка.
***
О, обичам изгодното. Мога да преглътна интересното, стига да е изгодно.
***
пращящото усещане да си жив
***
само слабите и безполезните са истински свободни
***
Не ни е леко на нас, проклетите оцелели.
***
-Защо тъпите зверове са толкова адски умни, между другото?
-Защо ние умниците сме толкова тъпо жестоки?
***
Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот.
***
Има само едно по-лошо от това да спориш с пиян... И то е да спориш с пиян, който е прав.
***
Древните градове притежават много тайни. Средният гражданин се ражда, живее и умира в мъглата на огромно невежество.
***
Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.
Дай им всичко нужно, виж как копнеят за желаното.
Дари ги с утехата на думите, виж ги как вадят меча.
Благослови ги със заситата на мир, виж как жадуват за бран.
Дай им мрак, за светлина ще бленуват.
Смърт им дай и чуй как за живот се молят.
Дай им живот и ближните ти ще убият.
Бъди като тях и ще видят в теб различния.
Милост прояви и ти си глупакът.
Брегът отстъпва на морето.
А морето, приятели, не сънува за вас.
***
С мъчениците човек може да се справи. Кампания за дезинформация, слухове за вулгарност, за поквара - о, всичко бе съвсем просто.
***
Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лицето на чужденец, а после да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.

Студени играчки са звездите

Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008

Имам чувството, че това е най-мрачната книга на Лукяненко, която съм чел до сега. Писал я е през '97-ма, когато Русия беше в вероятно най-ниската си точка на развитие и самочувствие от разгрома през '05-та насам (или поне толкова зле, колкото през 20-те). Цялата книга е изпълнена с мрачно недоволство и почти неприкрита критика към всички и всичко родно.
Историята е замислена и реализирана като контра на братя Стругатски, като героя попада от реалния ни свят (несъвършен и непрекъснато затъващ) в "идеален" свят (като мечтания от братята в по-ранните им романи), само че този свят си е съвсем тоталитарен по своята същност и "даром щастие всекиму" е напълно игнорирана идея, заместена от всепроникваща насилствено "любов към ближния" (прокарана с биологична война, подплатетна с транквиланти и мозъчна промивка от несъзнателна детска възраст, подсигурявана от "санаториуми" за "лошо възпитаните"). Друг е въпросът, че дори и братята са осъзнали "дупките" в идеите си, така че Лукяненко се опитва да блъска по широко отворена врата. Все пак ми стана много любопитно - до тук схемата се спазва дословно, "нашият" мина екшън-етапа от "Обитаемият остров" и се посблъска с въпросите без отговор (или с прекалено много отговори) от "Бръмбар в мравуняка", очаквам интерпретацията на "Вълните усмиряват вятъра" - при Лукяненко развръзките рядко са очаквани и никога - кретенско-щастливи.
Терминът "регресор" ми хареса - сваляне технологичното ниво на чужда раса до ново средновековие с цел по-лесно "сприятеляване". В нашия свят тази функция се размива между Световната бака, Международния валутен фонд и цяла глутница неправителствени фондации и консултантски фирми.
Книгата е страхотно написана, а аз съм длъжен да прибягна към клишето "очаквам с непърпение продължението". Цялата история с човечеството, геометрите и Сянката чака обяснение.
Много се смях на шегичката с натъпканите с "мирна техника с нестандартно приложение" кораби на "геометрите" - Лукяненко явно харесва вица за мирния съветски трактор с вертикално излитане и ракетна установка за залпов огън от колхоза на китайската граница.

Харесах:
Барманите винаги обичат руснаците. Правим им оборот... дори когато сме сами.
***
Не вярвам в гениалността на побърканите учени.
***
Благоприличният банкет се превърна в чисто руски запой.
***
Спомените винаги изгарят трудно.
***
Дълго ли се приготвя човек, когато си отива за винаги?
***
Две - това са крайностите. Четири и повече - прекалено много варианти за нашето съзнание. Три е точно колкото трябва.
***
Няма правила без изключения?
Няма изключения без причина?
***
Светът е толкова интересно място. Можеш да покоряваш със собствени сили. А можеш да станеш и част от някоя чужда сила. Интересно е да бъдеш вечен наблюдател в безкрайно пътешествие.
***
Невъзможно е шмекерът да се победи в честна игра. Невъзможно е да се проникне тайно в цивилизация от шпиони.

Багдатският крадец

Автор: Андрей Белянин
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005

Доста отдавна не съм се хилил с глас на книга. Е, на тази определено се забавлявах. Белянин си е направил страхотна шега, вкарвайки един съвременен руснак в ролята на Багдадския крадец в света на Приказките от 1001 нощ. То е ясно, че никой не е такъв, какъвто се очаква и нищо не се случва по стария начин. Книгата "страда" от изобилие на готини лафове и страхотни каламбури.
Превода на Елена Павлова е великолепен, почти не се усещат руските каламбури, всичко е интерпретирано блестящо, запазвай смесицата натруфената реч на Изтока и съвременния градски жаргон. Особено много се смях на епизода с участието на арменския принц Мумарбек от рода Петросян - Елена е успяла да докара "преводния" му арабски с невероятно смешен ацент.
Искрено съжалявам, че пропуснах срещата с Белянин в клуб "Иван Ефремов", а още повече съжалявам, че това е единствената му книга, преведена на български.

Хресах:
Всеки аксакал на Изтока непременно е мъдрец, а всеки източен мъдрец ругае много поетично...
***
Не за красота става дума, козлоподобни сине на плешив чакал!
***
Камилата на мислите ми стигна ли до кладенеца на съзнанието ти, без без да разсипе по пътя ни зрънце смисъл от крината на красноречието ти?
***
Прати глупака за бутилка, той една и ще ти донесе!
***
Само по вестниците пишем, че сме най-миролюбивата нация, а я пробвайте да намерите поне един руснак, който не може да ви покаже хватка-две...
***
Анархията е майка на погрома!
***
Нецензурираната лъжа е сетра на редактираната истина.
***
Във всяка жена дремят и Пенелопа, и Юдит. Въпросът е коя ще събудите...
***
Ето защо в кипящия Багдад се чувстваше като риба във вода или слон в стъклария. На рибата всичко й е през оная работа, а на слона му е дебела кожата...
***
Богохулството е грях, развиващ въображението.
***
Срамежливата стриптизьорка се разсъблича по-скъпо.
***
Явно разговорът щеше да се проточи, плавно преминавайки в банален търговски пазарлък.
***
Да обичаш Бога е лесно, да обичаш религията - трудно.
***
Да, уж не е ядрена война, но все пак е гадно.
***
Не обичам насилието и безсилието.
***
Добрият писател не усложнява живота на героите си.
***
Героят създава трупове, а труповете правят от него герой...
***
...така леко забравяме християнските закони и с присъщо за руснака смирение, ако ни ударят по дясната буза, със замах забиваме юмрук в челюстта на подбудителя!

Призрачните бригади

Автор: Джон Скалзи
Издател: Бард
Година: 2008

Много харесах предната книга - Войната на старците, така че очаквах с голямао нетърпение и малко притеснение тази (нямаше да е първия автор, оплескал добра история с калпаво продължение). За моя радост - тази книга също е отлична. Слази си признава в Послеслова, че е използвал идеи от други произведения и според мен се е справил отлично, историята е логична, интересна и почти няма слаби места (е, освен поредното невъзможно бягство от плен на Добрите). Много ми допада умереността на Скалзи - двете книги до тук се разказват от различна ограничена гледна точка, неговата вселена е добре описана вив "видяната" до сега част, но има податки за още доста неразкрита информация. Балансът между екшън, техника и морал/етика/философия е добър, може би малко в повече е вярата в индивида и правата му. Подхвърлените мимоходом задявки с Дъглас Адамс, Звездни войни, Робърт Хайнлайн, Дейвид Брин и Орсън Скот Кард ми харесаха. Замислих се каква ли серия космическа опера ли би могъл да създаде тандем Скалзи-Лукяненко?

Харесах:
Нямаме нищо против, когато опонентът ни се явява с пушка на бой с ножове. Тъкмо ще ни е по-лесно да му изтръгнем сърцето. Или каквото е там, за да изпомпва кръвта.
***
по добре да молиш за прошка, отколкото да чакаш за разрешение
***
Това е проблемът с хуморът на живородените. Винаги се основава на предположението, че някой е идиот.

Хоро от гарвани

Автор: Бранимир Събев
Издател: Фабер
Година: 2008

Сборник разкази на ужаса, писани от автор-ентусиаст. Сюжетите са добре познати от филмите на ужасите.
Разказите имат няколко минуса: опит действието да се позиционира в САЩ, а доста по-добре би било да са си у нас; еднотипната схема - някакъв елементарен диалог, последван от същинската история, без да се прави връзка между двете части; различни досадни дребни неточности. Положителните страни са стегнатия разказ, добрия диалог и липсата на автоцензура.
Допадна ми разказът "Старият антиквар", "Кървавият дървосекач" и "Вечният кандидат-студент" също не са лоши. До някъде съм склонен да адмирирам идеята на автора да създаде свой "мрачен район" (Клатърбък) на САЩ по подобие на Мейн на Стивън Кинг или Стики Шайн на Елена Павлова, но това има нужда от доработка.
Книгата е с много добро оформление и хубава хартия и отличен печат. Комбинацията е рядка, когато става дума за българска фантастика/фентъзи/хорър.

Харесах:
...медиите не информират обществото, напротив - държат го неинформирано.

Реваншът на Тангра

Автор: Андрея Илиев
Издател: Аргус
Година: 2008

Четох този роман преди година и половена по-рано. Сега прочетох и "официалната" версия (признавам си, преди години при подобни обстоятелства прочетох "Царска заръка" и "Пълноземие" на Никоай Теллаов и до ден днешен не съм чел печатните издания). Романът успя да ми хареса страхотно и двата пъти. Историята, предадена от гледните точки на трима участници - Атила, потомъка му от нашето време и потомъка на прабългарските богове е великолепно приключение, което с по нещо успя да ми напомни за "Хрониките на Амбър" на Зелазни и "Донеси ми главата на принца" на Зелазни&Шекли, без при това да породи до болка познатотот ми усещане "това вече съм го чел". Като добавка - хапливия хумор на автора и добре описаните бойни сцени (абе хубаво е, че има поне един автор на фентъзи, който не просто е да е чувал къде се хваща оръжието, а знае, че думите стратегия и тактика не са синоними), така че четенето си е удоволствие. Единственото, което не разбрах със сигурност - "годните" души на верующите за храна на боговете ли служат?
Иска ми се да вярвам, че картите ще бъдат раздадени още веднъж и може би този път българите ще ги изиграем по-добре...

Харесах:
Акашовите записи са киното на боговете - тези воайори от уж по-добрия свят.
***
Макар че мога. Да кимам. Да лъжа. Да се съгласявам. Да я заблуждавам.
Мога. Но не искам.


П.П.
Държа да призная, че съм изключително поласкан от включването ми в списъка с хората, на които се изказва поименна благодарност в посвещението на книгата. Ще се рвеванширам при първа възможност в посочено от автора питие.

Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Автор: Сузана Кларк
Издател: Прозорец
Година: 2006

Отдавна се заглеждах по тази книга, възторжения отзив на Алвин определено ме беше навил, но все ми изскачаше нещо друго за четене (примерно 6-те тома на "Малазанска книга на мътрвите"). Обаче една прищявка преди месец реши въпроса, а книгата веднага ме увлече (само заради втория том на Сапковски прекъснах четенето).
Книгата е, ъъ, - странна? В първите 2/3 не става кой знае какво, а описанията, атмосферата и част от действието непрекъснато ме навеждаха на мисли за филмите за Шарп и Хорнблоуър (даже когато четях за действията на Стрейндж като полеви магьосник на Уелингтън очаквах всеки момент да го прикрепят към полка Южен Есекс). Изненадващото е, че не успя да ме отегчи или разочарова, а аз трудно понасям разтегнати истории. За сметка това последната 1/3 е смахната, откачена, зловеща - поне колкото книгите на Майкъл Муркок и Нийл Геймън (има нещо изчанчено в англичаните, отдавна го подозирам). Краят ме подтикна да си засвирукам "Сбогом, дано си щастлива...", при това в оригиналния вариант.
Бележките под черта според мен изгражат убедителността на историята - всички исторически сведения (с подходяща доза съмнение в достоверността и неприкрити празноти) за Джон Ъскглас - Краля Гарван и за останалите английски магьосници, за книгите по магия, за феите и църквата.
За пореден път оставам с впечатлението, че съм изпуснал важното в книга, която ми е харесала.

Харесах:
Те бяха магьосници джентълмени, което означава, че не бяха навредили някому с магия, нито бяха сторили някому добро.
***
Красив цвят... И никак не е лесно да се постигне. Пигментът трябва да се смеси със сълзи на стари моми от добро потекло, живели дълго и в безупречна добродетел и умрели, без да са видели и миг истинско щастие!
***
Един човек може да прави каквото си иска. Шестима ще се погаждат. Но двама винаги ще се борят за надмощие.
***
Къщата беше старомодна - тя бе, както Стрейндж се изразяваше, точно онзи вид къща, в който дамите от романите обичат да се чувстват потиснати.
***
Всяко правителство - било то на виги, тори, императори или магьосници - реагира зле, когато хората не плащат данъците си.
***
...цялото му внимание беше погълнато от спор със съседа относно това дали английският магьосник е полудял, защото е магьосник, или защото е англичанин.
***
Аз съм Книгата. Задачата на Книгата е да съхранява думите. Това правя и аз. Задача на читателя е да знае какво означават те.

Меч на съдбата

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008

Много, много добър автор. И започвам да схващам защо пие толкова.
Историите за вещера Гералт от Ривия определено са далече от стандартното фентъзи с истории за Добри срещу Лоши. Все повече ми заприличват на смес от размишления и спомени на един умен, но самотен човек. А интерпретациите му на приказките (Красавицата и звяра, Снежанка и седемте дуджета, Малката русалка и т.н.) са повече от впечатляващи с черния хумор и неочакваната гледна точка.

Харесах:
Ще го бия жестоко, продължително и вдъхновено, а през това време той ще потроши всичко тук.
***
Никога не изпада втора възможност да направиш първо впечатление.

Епицентър

Автор: Бони Рамтън
Издател: Атика
Година: 2000

Слабо и наивно. Дамата се е опитала, но освен желание да напишеш военен трилър си трябват поне малко познания и логика. А, да - също и карта, по възможност и глобус. Няколко справки в Интернет също няма да навредят.
Самата идея да се повери разследване в свръхсекретен военен обект (с потенциална шпионска афера) на цивилен полицай (с оправданието, че най-близкия следовател от военната Следствен служба може да дойде чак след няколко дни) е меко казано тъпа. Оттам нататък мога да продължа да изброявам една след друга нелепостите - военните оставят цивилната полицайка да се разхожда въоръжена из въпросната база; охотно й обясняват тайната (това е командния пункт на официално несъществуващата към момента на писане противоракетна отбрана на САЩ); постсъветски шпионин от ГРУ го раздава дилър на информация за въпросното ПРО, а в края на романа руските военни от командването на Ракетните войски се чудят как е паднала ракетата им; ислямски терористи превземат база с междуконтинентални ядрени ракети в Узбекистан (дамата да поогледа картата на екс-СССР, за да забележи къде е Узбекистан и да прецени по кой континент си струва да стрелят ракетите оттам), а въпросната база има персонал от 4 (четири) руски военни; да си намери нормален справочник, за да открие в него съветски десантен хеликоптер с официално име "Хайнд" (защото и руснаците го наричаха така); мога да продължа още доста.
Патетичната хамериканса простота би била досадна, ако не беше естествена (абе авторката определено си вярва) - полицайката, бивш военен пилот, много мрази шпионите, защото всеки път като влизала в бой, се изправяла срещу открадната американска технология. Добре че са хамериканците, та да има кой да измисля технологии, иначе колелото, огъня и топлата вода щяха да са ни недостъпни. Отделен е въпроса, че въпросната героиня никъде в романа не споменава да е участвала във войната в Залива или която и да е друга военна операция, та не схванах с кого е влизала в бой като военен пилот.
Хареса ми една сцена от романа: анализаторка от ЦРУ я обвиняват, че не е достатъчно отдадена на работата си (каквото и да значи това), защото ходи на обяд, не остава след края на работното време, не идва извънредно на работа. Адски ми допадна нейния отговор: аз съм интелигентен и способен човек, мога и върша работата си отлично в 8-те часа работно време, не ми се налага да работя допълнително и не разбирам хората, които претендират да са умни и способни, а не могат да си свършат работата в нормалното работно време и висят допълнително в службата. Мдаа...
Опитът не е лош, даже края на книгата беше почти интересен, обаче амбицията не съответства на написаното.

Харесах:
Ако искаш да знаеш, снобски е хотел с четири звезди. С пет е като у дома, само че по-хубаво.

Соло

Автор: Бил Муди
Издател: Атика
Година: 2001

Приятен криминален роман без особени претенции. Сюжетът: музикант е нает за посредник в случай на изнудване на бившия му работодател, играта загрубява, а в края се оказва усложнена схема за измама. Не лоша книга, но не е нещо особено или запомнящо се. Трябва да отбележа, че автора не се е увлякъл в списването на излишни страници с любовни трепети или пространни размишления за нерадостната съдба на осакателия музикант. Все пак и това е нещо положително.

ДПП (NN)

Автор: Виктор Пелевин
Издател: Калиопа
Година: 2005

Чудя се за две неща: с какво се друса Пелевин и с какво трябва да се надрусам аз, за да го грокна. С алкохол не става - пробвах.
Пълното заглавие на книгата е "Диалектика на преходния период (от никъде за никъде)".

• "Числа" - Историята започва от някъде, набързо се минава през смутния постсъветски преход от времената на Eлцин с неизменните чеченски бандити (идята за стрeлкова школа на въртящите се дервиши ме разби), плавно се преля към ерата на на Путин и отново взелата ръководна роля ФСБ, като на през цялото време героя се лута в собствения си омотан и същевременно елементарен живот. Всичко в него е подчинено на леко смахната нумерологична игричка с числото 34 като поличба и прокоба. Живот на обикновен "нов руснак" до 43-тия рожден ден, когато всичко рязко се обърква и срива - към край или ново начало.
• "Македонска критика на френската мисъл" - поредната безумна история, смесваща псевдофилософия, сатира и дявол знае какво. Обяснява някои вторични факти в "Числа"
• "Един вог"- разказ/есе/мисъл в едно изречение за суетата на самонабедените VIP (по родните разбирания) и стремящите се към това, като са използвани 2-ма герои и мимоходом спомената ситуация от "Числа"
• "Акико" - много готина комбинация от псевдояпонски киберсекс и вица за Путин в Интернет
• "Фокус група" - Пелевин разсъждава за отвъдния живот, а края ми напомни за Матрицата. И пак има препратка към персонаж от "Числа"
• "Гост на празника Бон" - май че е разсъждение за безсмислието на един безсмислен живот
• "Записки за търсенето на вятър" - писмо-размисъл на тема, която напълно ми убягна

Типично за Пелевин лафовете се стоварват един след друг, но си признавам, че идеята за будистко порно успя да ме същиса. В превода на англоезичните лафове обаче има груби грешки (или пък са засукани идиоми, далеч извън обхвата на бедния ми инглиш).
Този автор трябва да се чете на малки дози, макар че дори и тогава облъчването е сериозно.

Харесах:
информационните проститутки от телевизора
***
Колко гадно нещо е това красотата, ако се позамислиш.
***
краставицата може понякога да се използва вместо хуй, но хуят никога не може да се използва вместо краставица
***
Истински духовен макдоналдс. You know, I hate spiritual fast food!
***
самоубиецът-оптимист прекрачва от перваза в по-добрия свят
***
...трябва да се отнася към привидните пропуски така, както към написаното с четчица, на която й свършва туша - нали никой не би приел това като недостатък на калиграфията, въпреки че без съмнение би било мърлячество, ако боядисваш ограда.
***
До святото - един километър боси по водата.
***
...ние сме си в Европа, само дето мечките ни са бели.
***
Пак добре ако го застреляха веднага, без бързовар в гъза...
***
Времето е такова, жестоко, душата ти пуши като спирачна накладка.
***
...не става ясно къде са отишли милионите вярвали в комунизма души след закриването на съветския проект.
***
Вие сте вие, докато помните, че сте вие.
***
...хората от край време са криели в книгите най-хубавото, което са успявали да добият в изтощените каменоломни на душите си.
***
Бог наричаме онова, което все още не сме в състояние да убием, но когато успяваме, въпросът вече не е актуален.

Сарантийска мозайка: Бог на императори

Автор: Гай Гаврие Кай
Издател: Бард
Година: 2008

Кай е уникален - не разказва нещо ново, не вкарва "спецефекти", не задълбава в душевност или срасти, а все пак книгите му грабват вниманието и го държат .
Единственото, което ми поразвали четенето на книгата беше, че все пак основата е Византия, a не я долюбвам много (израснал съм с книгите на Вера Мутафчиева и Фани Попова-Мутафова).
Самата фабула не ме впечатли, но пък Кай много майсторски подрежда и нагнетява събитията - всичко е просто, логично и направо се усеща - напълно неизбежно. Почвам да му ставам сериозен почитател.
Басанидският лекар Рустем беше много добре развит като образ - с всички поличби, които следеше и понагласяше, с комбинацията от примирение пред съдбата и непримирим характер.
Сега, не мога да не си призная, че макар да не съм фен на надбягванията (без значение дали са хора, колесници или болиди) се изкефих на сцените с Хиподрума и враждуващите фракции. Длъжен съм да отбележа, че Сините опрделено са доминиращите във всичко. ;-)

Харесах:
Военщината успяваше понякога да прави нещата както трябва, едва ли не напук на самата себе си.
***
Децата са нещо, което те пази - както ги пазиш ти - от света.

Сарантийска мозайка: Пътуване към Сарантион

Автор: Гай Гавриел Кай
Издател: Бард
Година: 2007

Много ми е странно отношението към този автор. Обикновенно не харесвам бавни истории с малко и мудно действие, обаче нещо в стила на Кай ме грабва - и "Лъвовете на Ал-Расан", и "Гоблена на Фионавар", и "Сарантийска мозайка" са ми доволно познати като сюжет, а въпреки това ме увличат.
В тази история Кай е взел за основа Византия (само че от света на "Лъвовете на Ал-Расан") в периода между падането на Западната римска империя и нашествието на исляма.
Описанието на епохата е добро, използват се гледни точки от различни места и прослойки, проблема е мудното развитие на историята.

Харесах:
И също така умееше да ругае с изобретателност на фразата, достойна да си я записва човек.
***
Всъщност никой мъж не притежава една жена... Има тялото й за малко, ако извади късмет, но само бегло надзъртане в душата й.

Вихър

Автор: Алън Кол & Крис Бънч
Издател: Бард
Година: 2008

Тандемът Кол&Бънч е писал този роман силно повлиян от гражданската война в Босна и смазването на китайските студенти на Тянанмън, с добавка от взривената казарма на морската пехота в Бейрут. Резултата е може би най-мрачната книга за Стен до сега, особено като се добави и окончателното преминаване на Вечния император към "тъмната страна".
Малко ме подразни връщането към принципа черно-бяло без сиви оттенъци. Стен, Махони и компания са много други неща, но не е и доблестни рицари на бели коне. Идеализмът в книгата ми прозвуча страшно неубедително. Ще е добре, ако поредицата приключи със следващата книга, вече звучи изчерпана.

Харесах:
Според Стен бедите идваха, докато не можеш повече да ги поемеш. Тогава те удряше двойно по-голяма.
***
Скуката беше убила повече войници от байонетите.
***
...лицевите опори, с които всяко военно училище награждаваше обучаващите се на равни интервали за грехове, вариращи от дишане до содомия.

Мъртъвците слизат на брега

Автор: Бернхард Борге
Издател: Еднорог
Година: 2001

Приятно написана книга, в която криминалната загадка се преплита с окултна история, а дори и след развръзката остават съмнения кое е истината.

Харесах:
Смятам себе си за доста образован човек. Не споделям модерното суеверие, наречено материализъм.
***
Ти си варварин, или по-лошо - ти си цивилизован. Ти си продукт на модерната цивилизация, която замени храма с борсата, а катедралата с нефтената сонда.

Смъртоносен удар

Автор: Роман Злотников
Издател: Литера рима
Година: 2008

Приключението продължава, ама качеството пада. Злотников нещо се е увлякъл по нулите в тая книга. Армии от по 600 000 човека се придвижват една към друга през опустошена земя, 300 000 преминават през морето с галери, с ръчни инструменти се строят стотици бойни кораби на конвейр, атомна бомба бе направена в примитивни условия...

Винаги съм се чудил, дали някой автор на епично фентъзи е пресмятал една армия от 100 000 пехотинеца колко тона храна изяжда, колко тона вода изпива, колко кубика пръст изкопава за полевите тоалетни - и то на ден. А ако добавим и коне, волове, мулета, магарета, кучета - цифрите придобиват драматичен характер. Не напразно от Гражданската война в САЩ до днес войните включващи огромни човешки маси са класифицирани като "промишлени войни".
Отделно историята със "справедливия всенароден гняв" и последвалата доброволна мобилизация е меко казано неубедителна.

Както и да е, Злотников е написал една лесно четяща се история, клиширана и непретенциозна.

25-тият час

Автор: Дейвид Беньоф
Издател: ИК Емас и ИК Глобус
Година: 2003

Очаквах криминален роман. Получих роман, проследяващ живота 25 часа от живота на осъден наркодилър преди да влезе в затовра, както и парчета от живота на най-близките му приятели (неудовлетворен брокер и фрустиран интелектуалец). Добре написана, но нищо не казваща, нампомня ми за Мартин Карбовски. Все пак съм склонен да приема, че книгатамай има нещо като щастлив край.

Харесах:
Влиянието ти носи пари, а парите ти носят влияние, но влиянието не е в парите.
***
...келнерът сигурно е велик поет на своето поколение, на когото се е наложило да избяга от Китай, защото там е поддържал разни дисидентски каузи и сега е принуден да изкарва прехраната си, като сервира храна без подправки на хора без талант.

Боровата пустощ

Автор: Ф. Пол Уилсън
Издател: Велсела Люцканова
Година: 2003

Страхотен сборник! Подборка от разкази на ужаса, писани през '80-те години на XX-ти век. Като добавка Уилсън разказва накратко как и защо е написал всеки един разказ. Навремето много харесах "Пазителят на меча" (до толкова, че бях започнал да си правя от хартия макет на крепостта), а после нe знам защо хич не харесах "Проклятието" (толкова пъти споменава тази книга докато обяснява за разказите, че се изкушавам да я препрочета).

• "Чувства" - история за проклятие над безчувствен адвокат, обречен да улавя напълно всяко чувство около себе си
• "Наематели" - мдаа, гномите може би наистина са се покрили в покрайнините на цивилизацията и дори за убийците-социопати е по-добре да стоят в страни от тях
• "Лица" - малка и вече прекалено изтъркана история за масов убиец с деформация, който убива и търси начин да бъде спрян от полицията (автора споменава, че по времето си идеята е била нова)
• "Един ден от живота" - този разказ ми хареса най много (героят му учавстрва и в "Проклятието", затова се изкушавам да препрочета романа); Джак Майстора е "несъществуващ" специалист по неофициално разрешаване на проблеми с посегателство над чужда собственост или живот, а в този разказ се оказва замесен едновременно в 3 различни бъркотии, които успява елегантно да разреши с, ъъ, една престрелка и то без неговото присъствие
• "Десетият пръст" - разкошен разказ за стара индианска магия и нов "поглед" върху историята на Уайът Ърп и Док Холидей (от "Маниту: Кошмар в Манхатън" не съм попадал на книга с подобна тематика), при това всичко е поднесено с хумор, макар и черен
• "Изкормвачът" - още един добре познат сюжет на двойно прецакване, в който добри няма
• "Боровата пустош" - Уилсън обяснява, че този разказ е писан като допълнение на разказите на Лъвкрафт и според мен се е справил отлично с историята за другата реалност, която може да бъде докосната на няколко места по света в определен момент и срещу определена цена
• "Дефинитивно лечение" - разказ за Жокера (мамка му, Шегобиеца звучи много по-добре, но първия ариант вече е придобил гражданственост), макар и без участието на Батман, много добре изпипан и ме кара да погледна по друг начин на ухилиения изрод
• "Топси" - честно казано, нито идеята да се пише цял разка на развален диалект в опит да се предаде точно мисълта на героя, нито идеята за убийство чрез угояване до инфаркт, нито канибалската сцена в края ми допаднаха
• "Рокабили" - признавам си, не съм виждал комикс за Дик Трейси, не съм гледал и филма, така че не можах да харесам този разказ
• "Боб Дилън, Трой Джонсън и Скоростната кралица" - Уилсън е имал и има уклон към писането на научна фантастика (въпреки някои познати ми дървени глави аз упорито вярвам, че научната фантастика, фентъзито и хоръра са си един обща жанр с различни течения), в този разказ според мен има хляб за по-дълга история, може би сходна с "Паравреме" на Х. Бийм Пайпър, "Патрул във времето" на Пол Андерсън или дори "Краят на вечността" на Азимов, но Уилсън се е ограничил до една малко семпла история
• "Кожите" - това вече си е чист хорър, непретенциозен и кратък; дадена е и сценичната адаптация на разказа
• "Глим-глим" - още един сценарий за кратък филм, баналната вече история за инопланетянина, контакта и човешкия страх

Харесах:
Бърз бе като втечнена светкавица.
***
Някой не беше ли казал, че действителността е това, което те спъва, когато опиташ да се разхождаш със затворени очи?

Голата пионерка

Автор: Михаил Кононов
Издател: Унискорп
Година: 2006

Изключително тежка книга. Много жестока смесица от преекспонирана пропаганда и брутално фронтово битие. На моменти се потрисах колко много от нещата, набити в главата на Мухата са ми били пробутвани и на мен през пионерските ми години макар и в по-мека форма и не чак толкова настойчиво. Потресаващ е логичният начин, по който 14-годишната Муха оправдава офицерите, използващи я вместо секс-кукла всяка нощ, тъжен е и списъкът на непрестанно загиващите тъпкачи. Непрестанните цитати на Сталин (май повечето неверни) в комбинация с детински размисли създава адски тягостно усещане. За да се допълни кошмара, минаващ за ежедневие, са добавени откъслечнити картини от обсадения Ленинград. В края на книгата дори и историята за маршал Жуков, собственоръчно разстрелващ измъкналите се от обкръжение войници, вече не е толкова стряскаща (според послеслова, източникът на тази история е фронтовачка, т.е. - предполагаемо достоверен). Езикът е интересен и много добре подбран, но дългите цели страници абзаци с препускащи напосоки мисли ме натоварват доста при възприемане.
Много трудно се чете тази книга и не е за всеки.

Харесах:
Да работиш за врага открито и нагло, като избереш за успешното провеждане на своята диверсия най-уязвимото нещо в нашите стоманени редици - ластикът за гащи!
***
Не може съзнателен съветски човек да изкльопа съседа си по комунална квартира и да не му приседне, камо ли пък собствено дете - пълни безсмислици!
***
Защото лейтенантската съдба е кратка като детското щастие от курдисана играчка.

Оща разкази с неочакван край

Автор: Роалд Дал
Издател: Унискорп
Година: 2003

Сборник с къси и добре написани разкази.

• Отрова - този съм го гледал в есноименната телевизионна поредица - змията под чаршафа, която всъщност не беше там
• Ултразвук - един от разказите, в които реалността, лудостта и фантастиката се преплитат неразличимо
• Джорджи Порджи - още един разказ, в който психическите проблеми на разказвача са умело прикрити чак до развръзката
• Генезис и крушение - може би най-слабия разказ в сборника, не само заради простия факт, че рожденната фамилия на Хитлер е Шикългрубер
• Автостопаджията - този разказ съм го чел някъде, термина "пръстар" за изключителните джебчии ми е познат
• Човекът с чадъра - и този съм го гледал, но е готина историята за дребния мошенник, разменящ краден чадър за едно питие
• Мистър Ботибол - този разказ ми хареса най-много, допадна ми историята за човек, изживяващ собствента си фантазия, а и края беше добър (май съм срещал подобна идея във филми на ужасите)
• Корпорация "Възмездието е мое" - малко ми напомня за смипатичните мошенници от разказите на О'Хенри
• Икономът - този разказ трябва да бъде връчен като задължително четиво за всички родни парвенюта, "клиенти" на Евгени Минджев
  

Майсторът и Маргарита

Автор: Михаил Булгаков
Издател: Народна култура
Година: 1981


Трябва да се откажа да чета сериозни книги, когато съм преуморен, защото не успявам да асимилирам съдържанието им. Другия вариант е тази книга да е силно надценена. Не знам кое от двете е, но не успях да харесам тази книга.
Схванах тънката сатира на съветската действителност от края на 30-те (изненада ме голямото количество домашни прислужници сред функционери от средна ръка в "пролетарската" държава), обаче историята с Пилат ми убягна.
Допадна ми явяването на Воланд/Сатаната в съветска Москва, хареса ми и иронията, че от действията пострадаха доносници, кариеристи и дребни соцвеличия от учрежденски характер, а праведните (Майстора и Маргарита) дори спечелиха.

Харесах:
трябва да се признае, че и между интелигентите се срещат рядко интелигентни хора, това не бива да се отрича.
***
Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невиждана самотност в очите й.
***
...не молете никого и за нищо! Никога и за нищо, особено по-силните от вас. Те сами ще ви предложат и сами ще ви дадат всичко.
***

Повелителят на клановете

Автор: Кристи Голдън
Издател: Серпис
Година: 2003

До преди тази книжак харесвах орките от света на WarCraft (много различни от тези на Толкин). Е, тая историйка за индианското въстание на Понтиак срещу белите, пардон, избавлението на орките от затворническите лагери под командата на Трал, направо ме отврати.
То не бяха Духове на каквото се сетиш, самобитна племенна култура, забравени обичаи, чест, гордост, смирение, любов, милосърди и т.н. Сигурно за аудиторията на възраст 10-14 години става, аз пак съм се захванал с грешната книга. Самата идея за войнска култура на разумна раса от миролюбиви хищници ме кара се хващам за главата.
А, да, все пак авторката се бе прежалила да вкара и един що-годе рационален персонаж - безименния сержант от крепостта Дърнхолд. Все пак той е епизодичен герой и не пречи на повествованието.

Денят на Дракона

Автор: Ричард А. Кнаак
Издател: Серпис
Година: 2003

До сега внимателно избягвах да чета книги, написани по игри. Заради старата ми любов към RTS игрите WarCraft се навих да прочета две книжки, "попълващи" историята между много любимата ми II и не чак толкова добрата III част. Абе дава някои допълнения към сценариите, но по-добре да бях пропуснал.

Да събудиш Динозавър

Автор: Андрея Илиев
Издател: Световит
Година: 2008


Още една книга на Андрея Илиев, в която събития от криминалните хроники се вплитат в цялостна история. Отново в разследване на събития в "сенчестата" част на родината е въвлечен Деков - бивше ченге, настоящ адвокат и бизнесмен. Отвлечен е внукът на бивш генерал от ДС с прякор Динозавъра. Финасовия ресурс за разследването е почти неограничен, бъркотията - пълна (преплитат се няколко фалшиви следи, водещи в опасни посоки), а противникът - изключително опасен (бивш офицер от ВКР, създал собствена висококласна престъпна структура, занимаваща се отвличания, кражби на коли и убийства). В края все пак по-силния печели (Деков и неговите съдружници Крушата и Хищника са си сериозна сила в подземния свят, а за техен съюзник се обявява и най-големия нарко-бос в София), но този път има загуби сред, хм, не точно "добрите", по скоро - "нашите". Крушата загива малко тъпо (Деков на стари години си позволява да се лиши от параноята, а в неговия "бизнес" това си е недостъпен лукс), а съпругата му Гена е взривена погрешка в автомобила на Деков (тук има за мен несъответствие - Деков е богат, легално, а кара стар кърпен Пасат).

Книгата оставя смесени чуства - има ли всъщност "добри"? Корумпирани полицаи, крадливи бивши соц-величия, офицери с гнусен характер и странен морал, бизнесмени-тарикати, неудачници с психически отклонения - всички изглеждат реални, начина им действие - познат до болка...
Стилът малко се различава от този, което считам за "обичаен" за Андрея Илиев - доста по-брутален и вулгарен, но подозирам че редакцията на Владо Даверов си е дала отражението.

Харесах:
Ако е поредната му прислужница или просто гараж на оная му работа, всичко пропадаше.

Когато ангелите подивеят

Автор: Андрея Илиев
Издател: Сиела
Година: 2008

Типична книга на Андрея Илиев - сюжета не съдържа криминална загадка за читателя, героите действат просто, логично и брутално. Впечатлявам се, как една история може да се разкаже в по-малко от 200 страници, а по нея спокойно може да се направи 2 часа екшън-филм.
Отново по мотиви от ежедневните публикации в криминалните хроники автора блестящо е съставил страхотен сюжет - двама убийци психопати правят опит да се укрият в провинцията от вече бившия си покровител (високопоставен съдия с дебели връзки, решил да си "отреже опашката на гущера"), като пътьом забъркват 2 нови каши - отвличат и убиват малолетно цигане на магистралата и убиватна селски черен път баровец, който пък е бос на иманярите в България. От тук нататък започва екшъна - заподозрян за убийството на боса е негов заместник, който живее наблизо и трябва да открие истинските убийци, преди да го полицаите закопчаят или по-лошо - да го докопа претендента за поста на боса, намесват цигани, тръгнали на кръвно отмъщение, и разбира се Деков - бившото ченге с неговия екип. Развръзка има, край - също, но както е типично за автора - нагарча.

Харесах:
-Ще стане циганска работа!
-Ще стане хубава работа, щото ще се развали българската работа!
***
Все едно да наденеш на клоун войнишка каска с надеждата, че ще получиш суров командос.
***
Замислен циганин е точно толкова готино, колкото евреин с мотика.

Чупливи неща

Автор: Нийл геймън
Издател: Бард
Година: 2007

Нийл Геймън за мен има странната дарба да пише на ръба - на хоръра, на фентъзи, на мистиката. Някои от нещата в този сборник са почти гадни, от други те побиват тръпки по гърба, трети имат странен почти щастлив край. Идеите са странни, почти зловещи и много тъжни/сиви/меланхолични/безнадеждни като усещане.
Страшно харесах разказите за Шерлок Холмс в света на Лъвкрафт, за месеците, разказващи истории край огъня, за гастрономическия клуб и птицата феникс и разбира се за приключението на Шадоу от "Американски богове" в Шотландия (част от тази и стория е май е използвана във филма "Беоуф").
За мен е удоволствие да чета този автор, но ми е много трудно да опиша впечатленията си от книгите му.

Харесах:
К'во наричам Китайски дракон ли, мога ли да го кажа в ефир? Абе нали разбираш, кат' свърша и я праскам отзад по главата и т'ва и излиза през носа, направо падам от смях...
***
Но ако кошмарът загинеше, загиваше и сънят.
***
...някога била голяма красавица, но сега беше грандиозна и великолепна развалина, която се наслаждаваше на развалянето си.
***
разбира се, че древните египтяни са правили кутии за бира, къда иначе да си държат бирата?
***
Всички викат, че не трябвало да се гледа как се правят наденица и закони.

Книгата на черепите

Автор: Робърт Силвърбърг
Издател: Бард
Година: 2008

Не съм почитател на Силвърбърг, но си признавам, че е от големите автори на фантастика. От друга страна, тази книга поне според мен не е фантастика. Какъв точно вид проза - не се наемам да твърдя, но не е фантастика.
Книгата е тежка, обсебваща, интересна, но все пак предвидима и поне за за мен си остава незавършена. Предговорът обяснява доста неща, свързани с този роман - епохата на "новата вълна" и експериментите, хипараството, революцията в съзнанието на младото поколение. За жалост, не съм голям почитател на духовните пътешествия към нирвана.

Телепорт

Автор: Стивън Гулд
Издател: Бард
Година: 2008

Много приятно съм изненадан от книгата. Филмът хич не ми хареса, идеята да чета историята на маниакалния Грифин - съвсем. А предговорът, в който се обясняваше, че филмът е по предните 2 романа (неиздавани на български) съвсем ме накара да подходя скептично. Е, не бях прав.
Романът разказва историята на скачача Грифин от момента, в който е 9 годишен и семейството му е избито от паладините, опитващи се да убият него заради дарбата му. По-нататък се разкава за живота на хлапето до към 17-тат му година и 2-та му сблъсъка с паладините в този период - първият изтребил приютилите го хора в Мексико, а вторият - унищожил първата му любовна история. Е, след всичко това човек схваща защо Грифин е вманиачен на тема убиване на паладини.
Хареса ми описанието на живота на скачача - за разлика от лигавия герой на Хейдън Кристенсен от филма, Грифин живее свободно и доста скромно като за възможностите си. Интересно беше описана разработената от него техника за ръкопашен бой за скачачи: каратистките удари с ръка или крак се започват далеч от мишената и чрез скок се завършват в целта. Определено ми хареса! Паладинските оръжия също започнаха да изглеждат смислени - шиповете с електошок всъщност имат за цел да задържат скачача в обхвата на убийците му, за да е сигурно елиминирането му. Все пак високоскоростни оръжия с експлозивни муниции също биха им вършили добра работа, но пък така ще липсват зрелищните побоища. Интересна беше частта за Усещащите - членове на организацията на паладините, които усещат къде се извършва скок (Дали няма да е нещо подобно на дамане и сул'дам при сеанчанците от "Колелото на времето"?), както и триангулацията на целите, която правят. Много добро впечатление ми направи методичното събиране и систематизиране на сведения за паладините от страна на Грифин. Хареса ми и непрекъснатото му рисуване - обяснението беше, че така по-лесно опознава едно място, за да може да скочи в него отново, но аз мисля, че просто автора е харесвал Картите от "Хрониките на Амбър". (Хмм, скачачите - потомци на амбърити в нашата сянка?)

Харесах:
Нещо определено не е наред, когато най-безопасното място е подземна пещера без никакъв изход.
***
Мислех, че си по-едър. Заемаш повече място в мислите ми.

Градът на Нощната страна

Автор: Лорънс Уат-Евънс
Издател: Бард
Година: 2008

Приятно леко криминале с фантастичен декор. Далеч от класата на криминално-фантастичните загадки Азимов или Нивън. Слава Богу, липсваше бомбастичен финал, всичко до края следваше пътя на здравия разум.
Не бих включил тази книга в поредица със заглавие "Избрана световна фантастика", но пък там са излизали и много по-слаби и скучни книги.

Харесах:
Не е лесно да се бориш с еволюцията, да я надвиваш най-често е рисковано, да не забравяме колко ще е скъпо.

Последното желание

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008

Много дълго чаках издаването на Сапковски на български и все пак го дочаках. Книгата е страхотна - изпълнена е с къси, стегнати истории и ме впечатли с умението на aвтора да борави с думите. Героите се описват чрез щрихи и все пак получавам по-ясна представа за тях, отколкото след няколко глави размисли и страсти от "Колелото на времето". Сюжетите са прости, познати, но разказани от неочаквана гледна точка и с нестандартен край. Речта на героите е хаплива, но липсва плоския хумор, преобладава мрачния сарказъм.
С огромно нетърпение очаквам следващия том.

Харесах:
-Ти, Гералт, ми приличаш на стар рибар, който в края на живота си открива, че рибата вони, а водата е студена и от нея те въртят ставите.
***
-Предлагам да се надбягваме до старата върба при дигата.
-Не знам нито къде е дигата, нито къде е старата върба.
-Ако знаеше, нямаше точно това да предложа. Обичам надпреварите, обаче мразя да губя.
***
Не се умира два пъти и смъртта не подминава никого.
***
Възползвай се от удобния случай и също се изкъпи, че по миризмата мога да позная не само породата и възрастта, но и цвета на коня ти.

Обречен на битки

Автор: Роман Злотников
Издател: Летера прима
Година: 2008

Един стар човек умира в нашия свят и по все още неясни причини се прeражда в съседен свят. За негов лош късмет този свят е под контрола на все още неясна организация, която знае за прехвърлящите се и ги изтребва със страхотен ентусиазъм. До тук - добре, само че за лош късмет на Посветените стария човек има зад гърба над 50 години в спецназ, минал е през Втората световна война, Корея, ГУЛАГ и какви ли още не касапници, а отделно е ерудит в различни научни области. С две думи - свръхчовек от съветски тип. Оттук насетне пътя е ясен - нашия Променен се измъква от капаните и пътьом започва да създава собствена военно-стопанска структура (естесвено - всеки случайно срещнат не само бива вербуван и освен това дори много го бива в новото си амплоа, без значение дали ще е коневъдство, картография или полево разузнаване). Конфликтът ескалира драстично, по картата в традициите на епичното фентъзи се размотават пет-шестцифрени армии, накрая нашия печели първия рунд, жени се за любовта на живота си и получава цяло кралство в зестра. Очакват се следващите 2 тома.
Злотников е добър разказвач, макар че превода май не е от най-добрите (а за липсата на коректор дори не говоря). Сбитото представяне на живота на Казимир Пушкевич в началото си беше издържано в стила "суров, но правдив", който ми е любим още от чекистките романи в поредицата "Архивите са живи". За част от приключенията на Грон имам съмнения за достоверността детайлите (особено за морските битки), но книгата е издържана в духа на старата приключенска традиция, в която на добрите герои и Господ им помага.
Като цяло очаквах нещо подобно на "Един янки в двора на крал Артур" или "Космически рицар", обаче усещането беше по-скоро за някаква кръстоска между Конан и Гуапо. И отзад прозира старинната руска мечта - да се спре Ордата и да се сложи ръка на престола на василевса...

Харесах:
Полковникът от запаса Казимир Янович Пушкевич мoжеше да отговори на риторичния въпрос: "По какво войникът се различава от убиеца?" така: "Войникът убива много повече."
***
Щом си воин, оставаш завинаги воин, щом си базилиус, си за последен път.

Клетвата

Автор: Франк Перети
Издател: Менора прес
Година: 2002

Това ми беше първата и почти сигурно последната прочетена книга от този автор. То бива, то може, ама тоя човек безпардонно иотвръща глава от логиката в собствената си история. Като се добави и евангелистката част с експресното приемане на Исус в сърцето на главния герой - съвсем прекрачи границата на търпимостта ми.
Историята започва доста приемливо - брата на професор по биология (и опитен ловец) е убит при странни обстоятелства от мечка гризли, а в близко градче една жена е изгонена от мъжа си. Разследването на убийството никак не потвърждава официалната теза за нападение на гризли, а изгонената жена се оказва любовница на убития и също изчезва при странни обстоятелства. Жителите на града спазват Клетвата - да не говорят пред външни или властите за случващото се в град Хайд Ривър вече повече от 100 години. Единствения готов да говори е местен религиозен фанатик, на който никой не обръща сериозно внимание (нещо като Касандра, ама с автосервиз). До тук - добре, напомня по нещо едновременно на Лъвкрафт и на "Неизживени спомени" на Стивън Кинг. Обаче после историята започва да се влачи вяло през много страници, героите се лутат в направо нелепи действия и бездействия. В общи линии след 500 страници преди развръзката в последните 130 е ясно, че тайнственото същество е "дракон", създаден от греха и порока на града и се храни с неговите грешни и порочни жители, има телепатична връзка с жертвите си, може да лети, да бълва огън, оптически невидим е. Тук проверих - книгата е писана през 1995 година, термовизионни камери по това време се продаваха и в България, а военните имат топлинни сензори от десетилетия (след "Пустинна буря" американсаката армия разпродаде купища подобна техника по цял свят), толкова ли беше трудно на един заможен и интелигентен американец, какъвто е биолога, да се снабди с подобна техника, вместо да продължава лов на невидим за него враг?! Както и да е, дракона беше неуязвим за куршуми, но пък уязвим за експлозията на камара динамит (аха, велкъм ту Голливуд, биолога и помагащата му помощник-шерифка си спретнаха и страстна, но греховна любов), накрая беше набоден на копие, изработено от праведник и насочвано от спешно приелия в сърцето си Исус биолог (тук кажете: Алилуя!).
Чувствам се разочарован, че отделих толкова време на тази книга, но пък ми е много трудно да зарежа нещо започнато.

Хресах:
Човек с власт никога не проси милост от човек с идеали.

Обетът на воина

Автор: Джулиет Е. Маккена
Издател: Серпис
Година: 2004

Втората (и последна за сега) книга от поредицата "Истории от Ейнарин". И пак в безкрайно неприятния "тухлен" формат.
Героите са като цяло същите от предната книга, враговете са съвсем същите, клишираното действие си продължава по етапен ред.
Най-интересното в този том е връщането към миналото - краха на Тормалинската империя и нейната отдавна забравена колония, върху която са се стоварили първите удари на елиетимите. Останалото е ясно - търчане, неясни интриги, повечко бой и любов в помеждутъците.

Харесах:
Повечето магьосници пукната пара не дават дали спиш с мъж, жена или магаре, но някои са повлияни достатъчно от рационалистите, за да досаждат.

Залогът на крадеца

Автор: Джулиет Е. Маккена
Издател: Серпис
Година: 2004

Приятно фентъзи, не е оригинално, но е леко за четене, умерено брутално и с достатъчно ненатрапчив черен хумор.
Обстановката много силно напомня за Белгариада на Едингс - континент с различни държави, в които властват стара слава, селяния или анархия и потайни острови с купища реваншистки настроени обитатели. Случайно сбрана групичка от магьосник, крадла, учен и няколко бойци се забърква в разследване, което се оказва много по-опасно отколкото са се опасявали. Все пак след взаимна гоненица с лошите (няк'ви русоляви арийци с амбиция за завладяване на света) успяват да се измъкнат, а дошлите навреме подкрепления в лицето на няколко от най-силните магьосници на стихийната магия нанася свиреп превантивен удар (абе чиста проба употреба на атомно оръжие - ама за сплашване, и то на равностоен или превъзхождащ ги противник). Във втората книга гоненицата явно ще продължи.
Странно, но сред купищата не лоши лафове така и не си харесах някой цитат.

Предсмъртна целувка

Автор: Айра Левин
Издател: Унискорп
Година: 2005

Много добър криминален роман. Умен и безскрупулен убиец, прелъстяващ и елиминиращ поред 3 сестри по пътя към парите на баща им - не е нещо ново, но подозирам, че през 1951 може и да е била от "новинките" в жанра.
Направи ми впечатление, как през 1951 всички пушат, включително бременните.

Хронолитите

Автор: Робърт Чарлз Уилсън
Издател: Бард
Година: 2007

Много харесах тази книга. Отдавна не бях попадал на толкова добре развита история за самосбъдващо се пророчество. Авторите на сценария за Терминатор 4 не е лоша да я прочетат, мисля че има какво да почерпят.
Това, което не ми допадна е прекалено стеснения хоризонт на разказа - твърде свит поради строгото ограничение историята да се разказва от само един герой, който макар и близо до центъра на събитията, не знае всичко.
Притеснява ме, че това е поредния западен автор, който описва период на размирици и въоръжени конфликти в цели свят, включително Европа и Северна Америка, при това в съвсем близко бъдеще.

Харесах:
-Зная, че те изплаших. Глупавите хора вършат глупави неща, но Адам е достатъчно умен да направи нещо наистина глупаво.
***
Времето има само една стрелка, веднъж ми обясвни Сю Чопра. И тя се върти в една и съща посока. Събери огън и дърво и ще получиш пепел. Събери огън и пепел и няма да получиш дърво.

Загадката на Марголия

Автор: Джак Макдевит
Издател: Бард
Година: 2007

Приятна книга - научна фантастика по стар тертип: астрономия, математика, криминална загадка. Напомня ми за Артър Кларк. Според мен автора прекалява със срока от 9000 годинимежду изчезването на човешката колония Марголия (основана през ХXVII век) и повторното й откриване. В описаната обстановка не виждам шанс да се оцелее толкова време, камо ли да просперира.
Историята е добре разказана, макар че образа на ерудирания и леко ексцентричен кабинетен нещотърсач е доста поизтъркан.
Малко ме притеснява, че още един съвременен автор вижда бъдещето на САЩ като теократична диктатура, а света в недалечното бъдеще - беден и затънал в безброй конфликти. Самата идея за Китай като един от последните бастиони на демокрация през XXVII век си е плашеща.

Харесах:
Изтънчен като лавина.
***
...поставете религиозните групи под контрол; управлявайте корпоративнните организации; признайте, че несъгласието е здравословно; осигурете равни условия за всички
***
Но ние сме научени да вярваме, че утопичните идеи са си утопични. Непрактични. Утопиите винаги се сриват.
***
Има хора, които минават за кратко през живота ни. Но след тях вече не сме същите.
***
Тигърът например разбира, че е опасно да напада друг тигър. Изобщо не е сигурно кой ще загине.
...хората никога не са били истински хищници. Напротив, те били безвредни същества, ядяли, каквото им попадне, и така и не развили инстинкт да избягват раздорите.
...когато две маймуни се сбият, най-много някоя да получи цицина. Всъщност дори им харесва. Мозъчните сканирания са го потвърдили. Но когато маймуните изобретили мощните оръжия, вече било твърде късно.

Пияният локомотив

Автор: Михаил Булгаков
Издател: Фама
Година: 2003

Сборник с фейлетони от времето на съветската власт преди Сталин. Весели, забавни, смееш се и по едно време се озъбваш.

Омагьосано време

Антология
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Заглавието на сборника би трябвало да се преведе като "Фантастична Коледа" - определено си пасва на съдържанието. Подборката (или пък специално написаните разкази) са с 2 обединяващи критерия: действието се развива по Коледа, а героите са юноши (хм, като се сетя, че на времето имаше мрънкане относно родния проект "Точка на пристигане" - всъщност и така можело да се работи, ама трябва по-стого отношение от съставителите). Единственото изключение е разказа на Волганг Холбайн (там децата са само епизодични герои, но пък съставителите можеползват с по-широко тълкувание на условията). A пък книгата е най-добре изработената, която ми е попапдала последните 5-6 години. Значи срещу 2-3 лева в повече гнигата може да се отпечата на хубава хартия, да се добавя малко елементарни украси и да се вкара в хубава обложка. Моите почитания към ИнфоДАР за направеното, приятно разнообразие е сред книги, на които кориците се изтриват, лакът се цепи и лепилото се къса още на първо четене.

• Кристоф Марци, "Враната ангел" - коледна приказка за бедност, честност и всемирно зло, издържана в стила на "Малката кибритопродавачка" на Андерсен в кръстоска с филмите "Пророчеството"
• Бригите Мелцер, "Кулата на магьосниците" - непретенциозна историйка в стил прачетовия Невидим университет, с елементарен хумор и сюжет от разказ на Шекли; хареса ми учебния предмет социално поносима пънк-музика
  
• Сабине Щройферт, "Зима в мочурището" - класическа история за злонамерени блатни духове, отклоняващи невнимателни пътници в мочурището, би могла да е от XIX или XX-ти век, ако не беше споменаването на термоса и мобилния телефон
• Катя Брандис, "Бетаньор" - забавна историйка за "доставка" на резервни ангели-пазители чрез масови "носители" (коледни топки или великденски яйца)
• Зоран Дрвенкар, "Ножът" - страхотен разказ за зло и магия
  
• Моника Фелтен, "Нощите на троловете" - след куп холивудски филнми за дядо Коледа под прикритие, на някой му е хрумнала история, в която образа на дядо Коледа е прикритие
• Нина Блазон, "Празникът" - приятна приказка, но историята звучи като начало на роман, а не самостоятелен разказ.
• Сузане Рауххаус, "Снежно проклятие" - още един много добър разказ, историята ми напомня за "Проклятието" на Стивън Кинг, а младите вещиците в съременния свят - за "Вещи в занаята"
• Райнхолд Циглер, "Омагьосано време" - малко ми напомни за "Джони и бомбата" на Тери Пратчет, въпреки това е леко написан, само стандартната развръзка беше прекалено захаросана
  
• Флориан Вендланд, "Криса" - съвременен Пигмалион създал по грешка статуя ала "Кристин" на Стивън Кинг
  
• Сузане Гердом, "Елфическо око" - въпреки задявката с "Хрониките на Амбър", не ми допадна- може да става за пролог на детски роман, но не и за самостоятелен разказ
  
• Волфганг Холбайн, "Коледна история" - честно казано, разочаровах се. Историята с Йосиф - банкрутирал дизайнер на мебели, и Мария - клошарка-алкохоличка, има своето достойнство (размислите за безкрайното усложняване на западната държавна система до степен трудно функциониране на основната й цел - опазване на и благосъстояние на индивидите бяха кратки, но горчиви и за мое съжаление - правдиви), обаче в историята липсва живец, някаква оригинална идея или поне нещо, което да я отличи от изтъркания тип "ракази с (не)очакван край".
  

Прераждането на Питър Прауд

Автор: Макс Ерлих
Издател: Атика
Година: 2002

След "Игра на живот" на Кен Гримуд и "Прах" на Чарлз Пелегрино започнах да тача малкото фантастични книги, изадени от Атика. След продължително безуспешно търсене получих книгата на Макс Ерлих като подарък за Коледа (благодаря, слънце!). За мое съжаление авторът е пропуснал да направи нещо интересно от нелошата си идея.
Фабула: млад мъж в Калифорния сънува непрекъснато повтарящи се сънища за места и събития отпреди раждането му. Изследовател на съня успява да установи, че това всъщност не са сънища, а някакви особени халюцинации. Парапсихолог чрез дълбока хипноза успява да потвърди работната версия - вероятно става дума за спомени на друг човек или за предишно прераждане. Малко случайно се стига до идентифициране на града от виденията в Нова Англия. Там пък героя успява да установи предишната си самоличност, да се срещне с някогашната съпруга на предходното си аз (която го е убила) и да завърже любов с дъщеря й (която е и нещо като негова дъщеря в известен смисъл). Краят е относително неизненадващ, но все пак логичен, лошото е, че Макс Ерлих просто не успява да използва потенциала на историята си.
Неразбираемо защо 1/4 от книгата е заета с бъбрене за кармата и създаването на нова религия въз основа на първото документално доказано прераждане на човек. Ъъ, аз пък си мисля, че Буда доста отдавна е създал религиозна система (или по-скоро е вкарал ред в съществуващата такава), основаваща се на идеята за прераждането и кармата. Дори и за Запада тези идеи през 1974 (когато е писан романа) вече никак не са нови. Откъде -накъде документалното потвърждение на религиозната догма ще доведе до масово религиозно преориентиране, започване на нов и по-добър начин на живот и още куп ню-ейдж видения? Какъв пророк, каква религия, какъв морален катарзис за човечеството е видял Ерлих - не разбрах. За сметка на това е пропуснал да напише свестен психо-трилър или да задълбае в морално-етично-културните проблеми, породени от любовната история между дъщерята и преродения й баща (или пък от тяхната липса). Определено Хайнлайн го бива повече в умуването на тема морал на бъдещето (който иска - да прочете "Да отплаваш отвъд залеза" и "Достатъчно време за любов").

Харесах:
Никак не ми се ще да се появявам с вид на доволна котка, прекарала нощта с някой палав мартенски котарак и излапала купичка сметана отгоре.
***
Искаше единствено да се отърве по някакъв начин от халюцинациите. Искаше да си сънува обикновени фройдистки сънища - например как убива баща си или изнасилва майка си.
***
В историята на света няма случай, когато някое великко човеколюбиво движение да не е завършило с избиване на безброй хора само за да им покажат колко много ги обичат. Всички лицемери на тази земя са били с джобове, пълни с любов.
***
Само като си помисли човек колко страдания го чакат в този живот, кому е нужно да знае и мъките и страданията от миналия?