четвъртък, юни 28, 2007

Лунните градини

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004

След дълго противене най-накрая се поддаох на възторжените отзиви за тази поредица.
Първият том започва добре според мен - няма предисловия, читателя е метнат дирекно във все още нпонятното действие и засипан с неразбираеми имена и обозначения. Схванах защо първите 100-150 страници се считат за проблемни, но на мен не ми създадоха главоболия - успях да прочета над 60 в колата на Големия Антон на връщане от Таласъмия'07. Честно казано, очаквах повече от книгата. Действието е твърде предвидимо (много ми напомни за "Хрониките на Черния отрд" на Глен Кук), а обстановката и битките - прекалено натруфени ("Колелото на времето) на Робърт Джордан). Сюжета е съставен от излишно много нишки, които се преплитат прекалено удобно (ясно де, куп богове са замесени), развитието на действието се протака излишно дълго, за сметка на това е орязана информацията за света (явно ще се сервира на парчета в следващите книги), а развръзката бе претупана набързо. Много ме подразни Круппе - репликите на тоя персонаж явно са правени като тестер за фенове, само истинските ще ги четат открай до край. Подразни ме и капитан Гъноуз Паран - беше целеустремен служител на Империята и личен помощник на адюнката, после набързо стана инструмент на Опонн (близнаците - бог на случайността и късмета), после разбунтува и срещу двамата си господари и го изби на вярност към поверения му взвод, който така и не не беше виждал. Забавно беше присъствието на един "олекотен" образ на Сам Ваймс в книгата като Трошача на кръгове (същия идеализъм, но без всепомитащия нрав).
Както и да е, има хляб в поредицата, ще продължа и ще видя дали са прави почитателите й.

Харесах:
Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава.

понеделник, юни 25, 2007

Облакът

Автор: Рей Хамънд
Издател: Бард
Година: 2007

Слаба книга, нелогична и досадна. 366 страници, посветени на несвързана пропаганда срещу създаването на Изкуствени интелекти, 'щото ша ни поробат.
Сюжет: Интелигентно извънземно оръжие - огромен космически облак, насочващ се по радио-вълни (според автора - универсалното комуникационно средство за всяка цивилизация) се изтърсва в Слънчевата система и обгръща Земята, като първоначално предизвиква топлинен удар, а после тотално замръзване на планетата. Подмамен от кораб-примамка го подмамва в преследване извън пределите на Слънчевата система малко преди човечеството съвсем да пукне. Естествено, само след няколко години обстановката се е нормализирала поти изцяло. Айде бе - в рамките на седмици студа на повърхността сковава дори океаните, а биосферата се измъква от тоя шок само за няколко години, по-голямата част на населението на белите държави оцелява. Има втора сюжетна линия, прекалено неубедително свързана с първата, в която доблестните Хакери на свободата се борят срещу незаконните ИИ-та в Мрежата и дори успяват да победят изперкулясал военен свръхразум (а пък описанията на действията им развесели дори и узер като мен - то бива хакерски "легенди", ама чак толкова...).
В книгата има един персонаж, удивително приличащ на сър Артър Кларк, само дето е някакъв своенравен дементен старец, живеещ на коралов остров в Големия бариерен риф. А и така не успях да разбера - тоя чешит хубаво си инсталира 200 мегаватов радиопредавател, а как го захранваше това чудо на малкото островче - ядрен реактор ли е имал, що ли?

Харесах:
Поради богатия си опт в борбата със студа, руснаците бяха добавили към провизиите и шест каси водка.

неделя, юни 17, 2007

Последен патрул

Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Май това е първата книга за Патрулите, в която успях да се досетя за решението на загдката преди Антон Городецки. Всъщност в тази книга Антон макар и Висш маг се държеше на моменти като малоумник. За съжаление липсваше обичайния разбор в кабинета на Хесер в Епилога, за да потвърдя подозренията си, че Антон пак беше използван като марионетка от старите тарикати Хесер и Завулон.
Лукяненко ми е слабост, за това не виждам смисъл да обяснявам, че и тази негова книга ми е харесала. Интригата беше твърде семпла (на фона на предните книги от поредицата), липсваше обичайната моралнана буря в душата на Антон, следствие на осъзнаването че Тъмни и Светли изобщо не значи Добри и Зли. Липсваше ми Лас - очаквах той и Семьон да са веселата част в тази книга. За сметка на това Афанди от Самркандския нощен патрул беше много свеж поглед към службата в Патрула, а неговото единствено заклинание в битката на Платото на демоните си беше образец за ефикасен удар по значително превъзхождащ маг - 77 поредни нелечими случая на импотентност си е шут по егото дори и за Висш. Получих разяснение на някои бегли размисли на тема "Как хората да бъдат използвани във войната на Различните?" - всъщност китайския дистанционноуправляем стрелкови автомат с омагьосани куршуми надмина очакванията ми, както и елегантното решение на кражбата на Руната на Мерлин от гроба на Мерлин през всички магически бариери и капани - чрез дистанционноуправляем багер. Както се усети Антон - сега вече ще трябва да се захванат с измислянето на заклинания срещу машини. (А добрия стар Роджър Зелазни, още коя година измисли Дяволския чекрък...)

Харесах:
-Не трябва да се фукаш пред момичетата в колата, а в леглото.
***

Изглеждаше така, че би му подхождало да играе Дориан Грей в екранизация на Уайлд. Млад, грациозен и до неприличност свеж красавец, на когото би му прилягала значка с надпис "Готов за разврат!"
***
-Лас - изрече с леден глас Борис Игнатиевич. - Не мога да се начудя как си станал Светъл.
-Тогава бях в добро настроение - призна си Лас. - Сънувах, че съм малък и яздя пони...

***
Семьон ме погледна със съчувствиe. Е, всичко е ясно. При нас е като в армията - който го е предложил, той го изпълнява.

***
Но преките пътища се отличават от дългите точно по това, че за тях се взима пътна такса. А на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.

***
Те вършиха злини, които бяха злини, и добрини, които се превръщаха в злини.

четвъртък, юни 14, 2007

Законът повелява

Автор: Денис Лихейн
Издател: ЕРА
Година: 2004

Почти до края на книгата не разбирах откъде идва заглавието (оригиналното е Gone Baby Gone). Но пък явно е едно от малкото удачни "преименувания" на книги.
Фабулата беше добра - няколко преплитащи се случая, изглеждащи като един единствен. Разрешаването на загадката беше повече заради нагласената "случайност", отколкото заради действията на героите.
Добър пример беше полицейския ескадрон, раздаващ собствена справедливост - срещу едрите "играчи" тактиката с незаконно унищожаване на дрога и оборудване е неефективна, а поради незаконните действия няма как персонала да бъде окошарен. Другата интересна част бяха размислите дали годността да създадеш дете е равностойна на годността да отгледаш това дете - Закона не прави разлика, за съжаление реалността дава адски много примери за противното (нямам предвид само романа, всеки желаещ може да отвори произволен вестник, новинарски сайт, телевизионен канал при това в произволен ден и да се натъкне на ужасяващи случаи).
Дилемата, която поставя Лихейн накрая е адски тежка - кое е по-добре, да се наруши Закона (и да се осигури щастлив живот на едно дете), или да се спази Закона (като следствие няколко ако не добри, то поне не лоши хора отиват в затвора, а един детски живот е опропастен)? Героите на Лихейн взимат своите решение и както подобава заплащат цената за решението си. Силна беше репликата на едно ченге, започнало да нарушава Закона в името на Справедливостта: Моята работа пък е да защитавам и да служа на хората, тъпако. Другата силна сцена беше посещението на Патрик Кензи при върнатото на майка му момиченце и осъзнаването, че тази жена не се е променила и няма да се промени, ще си остане алкохоличка, наркоманка и курва, а детето не го очаква нищо добро. Като имам предвид какво струваше на Кензи връщането на това момиченце, просто частния детектив явно има нерви от стомана -на негово място аз бих застрелял майката или себе си.
Не мога да не спомена моя любимец Буба Роговски - Терминатора са го правили по негов блед образ и подобие. Сцената с броенето на парите в къщата на педофилите може да стане класика сред екшън-филмите.

Харесах:
Такъв си е Буба. Негодниците, които ужасяват обикновените хора, му хранят кучетата.
Буба кимна, сякаш бях казал: "Бижутата на баба ми." Би реагирал така, дори да бях рекъл: "Доказателства за съществуването на извънземни." Той трудно се впечатлява, освен ако не му уредиш среща с Джейн Сиймур.

неделя, юни 10, 2007

Нищо свято

Автор: Денис Лихейн
Издател: ЕРА
Година: 2004

Трябва да почерпя една бира Митко Риков, заради чиято препоръка започнах да чета Денис Лихейн. Pulp fiction винаги ми е бил слабост, а качествен съвременен ми попада рядко.
Като сюжет книгата не е много оригинална - по-голямата част от интригата вече съм я срещал в "Долината на ужаса" на Артър Конан Дойл, както и в романите на Дашиъл Хамет. Въпреки това ми беше приятно да прочета поредното приключение на Патрик Кензи и Анджела Дженаро. За съжаление Буба Роговски се появява само за малко в първата половина на книгата, обаче затвърди мнението ми - няма друг такъв изрод в графа "от нашите"!

Много харесах:
Аз съм слаб духом. Освен това съм и мъж.

Изгубени в превода:
млечносиво - не бях срещал този нюанс до сега
ариани - силно подозирам, че става дума за арийци (или поне за бръснатите глави в американските затвори)
Ай Ем Пей, който след няколко страници се оказва архитекта И. М. Пей

петък, юни 08, 2007

Мери, Мери

Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Хермес
Година: 2007

Признавам си - за сега съм почитател само на Алекс Крос, а не Джеймс Патерсън. Само че нещо д-р Крос почва да ми става досаден (или поне визията на позастаряващ негър от вашингтонското гето, лепващ "необикновенна" жена в почти всяка книга и отдаден единствено на децата си).
Този роман за разлика от предните не е зареден с екшън и всемогъщи социопати, за сметка на това Патерсън се е опитал да се върне към загадката в книгите. Лошото е, че от самото начало на историята дава прекалено много жокери, за да се "хване" читателя на междинния финиш. Другото лошо нещо е баналния финал по хамерикански - сред цялата комуникация на този свят и всички служители на ФБР, работещи по случая, развръзката отново е Лошия срещу Добрия, очи в дуло и т.н.
Приятна книга, но не е на нивото на "Целуни момичетата" и "Теменужките са сини".

сряда, юни 06, 2007

Престъпни удоволствия

Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005

Това беше първата ми среща с Анита Блейк - съживител на зомбита и убиец на вампири (когато съдът издаде разпореждане за екзекузия). Романът е с добре създадена мрачна атмосфера, в която познатото ежедневие е преплетено със свръхестествени създания и мистични събития. Лошото е, че много неща от този свят са споменати мимоходом, останах с впечатление, че има и други произведения преди това. Вампирите и върколаците признати като равноправни граждани, съживяването на зомбита - законен бизнес, вампирска църква, предлагаща гарантирано безсмъртие - света на Хамилтън е интересен, макар и доста зловещ. Вампирите-повелители ми изглеждат толкова могъщи, че не мога да разбера кой или какво ги удържа от пълната власт над човечеството, явно има още парчета от света, неспоменати в този роман. Нещо в описанията на вампирите адски ми напомня на героите от книгите на Ан Райс - дали студените загадъчни красавци с потенциално горещи чувства са романтичната женска представа за вампирите, за разлика от мъжката - гадни кръволоци за трепане? Обаче идеята за употреба на бойна огнепръскачка срещу вампир си е новаторска, поне за мен. Допадна ми и стилът на изразяване на авторката, нещо средно между черния хумор на коравите частни ченгета от pulp fiction и остроумно-заядливите дърдорковци от съвременните холивудски екшъни.
Не мога да кажа, че сюжета беше неочакван, но пък книгата е лека за четене и приемливо кратка. При случай ще си взема още нещо на Хамилтън, но поне за сега не попада в списъка ми "Всичко и веднага!".

Много харесах:
Всеки има своите слабости. Някои хора пушат. Аз събирам плюшени пингвини. Ако не кажете на никого, и аз няма да кажа.
Страхът обвързва по-здраво и от любовта, и от омразата, а и действа далеч по-бързо.
Усмивката, с която ме озари, бе обещаваща и представляваше коктейл от малко зло и много секс.