понеделник, април 30, 2007

Краят на дъгата

Автор: Върнър Виндж
Издател: Брад
Година: 2007

Много добра книга! Още Прологът е зашеметяващ - не се сещам за други 6 страници в НФ-книга, които да имат сходно съдържание от разнообрази идеи за бъдещето - технологични и политически.
Основната фабула на книгата е от типа на сложните шпионски романи - разузнаването на Индо-европейския съюз случайно се натъква на данни за разработката и тестването на изключително опасна технология за поведенчески контрол над Homo sapiens. Официално посегателствата над свободната воля се преследват безмилостно от 3-те Велики сили, но света е твърде объркан - един могъщ играч от индийското разузнаване тайно разработва въпросната техниология в лаборатории на територията на Америка. Официално той контролира операцията за проникване във въпросните лаборатории, а неофициално играе двойна игра, опитвайки се да евакуира проекта си и да пробута на колегите си фалшиви данни за него. За целта наема мистериозна личност, известна като Заека - виртуозен мрежов организатор и манипулатор с неизяснена личност (абе май все пак си беше ИИ), който да организира проникването в лабораториите и прикритието на операцията. Как завърши историята - за мен има повече от едно обяснение.
Второто направление е семейство Гу - дядото Робърт е (бил) най-гениалния поет на своето време, преди да го удари болестта на Алцхаймер, а по-късно да се възстанови благодарение на съвременните медицински постижения; бабата Лена е психиатър, много дълго време е търпяла психическия тормоз на съпруга си, но накрая го е разкарала, а когато разбира, че той се оправя от заболяването, се оттегля в старчески дом и наблюдава оттам събитията; синът Боб - полковник от морската пехота, един от оперетивните командири на САЩ за специални операции (в този свят ядрените удари са възприето като крайно, но приемливо решение - има намеци за унищожени големи градове и изкуствено създадени епидемии от терористи и смахнати секти); снахата Алис - легендарна личност, анализатор, командир и каквото още се наложи; внучката Мири - хлапе с упорит характер и заложби, впечатляващи дори родителите си. Цялото семейство и останалите второстепенни герои са въвлечени в шпионската игра, а успоредно с това текат междуличностните им конфликти.
Интересна беше идеята за: Защитниците на личното - организирано вкарване на невярна информация в мрежата, за да бъде предпазен личния живот на отделния човек от факирите в употребата на Гугъл; вярващите кръгове - интернационални общности, споделящи обща мания и създаващи виртуален дизайн, превръщаш обкръжаващата действителност във визия, съответстваща на желанията им (имаше "напластявания" на хиляди визии върху всяко кътче от пейзажа, а битката беше да се привлекат и задържат потребители на този "канал"); мрежовите съдружия - създаване на работни екипи и подекипи от хора в света, за да разнищват определена задача; носенето - технология, в която дрехите са наблъскани с компютърна и комуникационна технкиа, поддържащи връзка с мрежата (коят не е просто глобална, а повсевместна - покрива всяко кътче от околността), осигуряват идентификация, визия и комуникация на потребителите си - толкова успешно, че ако не носиш автоматично ставаш аутсйдер.
Тази книги много си кореспондира с киберпънка на Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън, както и с футуристичните трилъри на Стив Пери, но си има собствен облик и доста добре изграден свят. За съжаление действието беше съсредоточено само в един район на САЩ от близкото бъдеще - Сан Диего, при това в много къс интервал - дни, така че имам доста въпроси, останали без отговор. Във всеки случай - книгата си струва, а Върнър Виндж определено се изкачи високо в личната ми класация на автори, въпреки че това е едва третата му книга, която съм чел.

вторник, април 24, 2007

Тъмната кула

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005

Най-накрая Роланд достигна Тъмната кула. Ура за него!
След многостотин страници историята най-после стигна до най-горната стая на Кулата. Някак си още от средата на изкачването започвах да изпитвам усещането, че ще стане нещо подобно на върха. След като затворих книгата се замислих - да не би Роланд да е нещо като Лара Крофт за Ган, а живота/похода му - сейвната в един момент игра, която се превърта многократно в опит най-сетне да се докара до удовлетворителен край. Удовлетворителен Край, но за Играча, разбира се. Според мен в пусинята - начало на разказа, Роланд вече почти неспасяемо е затънал в определен начин на мислене, който неизбежно направлява постъпките му до края - или поредния рестарт на мисията. Но какво пък, Колелото се върти, историята се превръща в легенда, легендата в мит, а когато и мита се забрави - което е било се случва отново.
Сега за самата книга - историята в Ню Йорк за корпорация Тет изглеждаше твърде удобна - Пурпурния крал и отрепките му са парирани от една едва 30-ина годишна организация, (и тя самата локализирана само в Ключовия свят), която освен всичко успява май чрез индукция да създаде своя собствена група екстрасенси, които пък да грокнат историята на всички светове. Прекалено удобно, прекалено нагласено.
Дондейл е интересно хрумване - чудовище, ядящо чувства не е новост, но пък идеята да го раздава комик, за да поражда конкретен тип емоции е новаторска за мен. Патрик Данвил се появи твърде накрая, а се оказа незаменим за фабулата - пак нагласено ми изглеждаше. (Обаче пък ми хрумна нещо - това да не би всъщност да беше Дуоркин, Художника на Лабиринта?) Много ми хареса термина фалшебство - много удачно попадение на Адриян Лазаровски. Много харесах Кан' Ка Но Рей - полето с алени рози около Тъмната кула, разкошно описано, оставящо всеки да си добави необходимото.
Почти разбирам как се е чувствал Стивън Кинг, измъчван от тази история в продължение на 34 години. Аз близо 6 месеца се борих с нея, за да я прочета докрай, а пък няма и оставяне - всеки път след 1-2 седмици отново посягах почти несъзнателно към нея. Като се замисля - харесах най-много "Вълците от Кала", но пък най-добрата е "Трите карти".
Е, все пак всичко свърши - може би?

понеделник, април 16, 2007

Изгубени гласове

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005

Колкото повече наближава краят на похода на Срелеца Ролан Дисчейн към Тъмната кула сред полето от червени рози, толкова повече в мен се засилва усещането, че тази поредица се е превърнала не в това, което е било първоначално замислено. (Нещо подобно на поредицата "Песните на изгубената Земя" на Поета от "Хиперион" на Дан Симънс.)
Случиха се куп неща, но някак си изглеждат странични и маловажни, а смъртта на Еди и Джейк беше толкова нелепа, че чак изглеждаше истинска. За пръв път в поредицата събитията започват да изглеждат нагласени - цялата история с корпорация Тет, щурма на Тъндърклап, само катастрофата с ъс Стивън Кинг беше добре (но пък това си е автобиографично отклонение от художествената измислица - дано да е). Липсва ми усещането за случване на събитията.
Изненада ме краят на Уолтър - след толкова много страници и светове в преследване с Роланд бе убит от едва появил се персонаж. По правилата на жанра би трябвало да има една последна среща между двамата и магьосника да разкаже липсващите части от историята, преди да го сполети възмездието от ръцете на Стрелеца. Но пък едно такова клиширано действие не би се вписало в стила на поредицата.
Сега ми остават по-малко от 400 страници до Края.